Читать «Ридание» онлайн - страница 157
Маги Стийвотър
– Остави я – гласът на другата Диърдри беше леден.
Ръцете на Люк се стегнаха по-здраво около мен, докато аз повдигах лице, за да я погледна. Червеното залязващо слънце отново пламтеше в очите й.
– Остави я.
Устните на Елинор се извиха в зловеща усмивка, щом долови гнева в гласа на кралицата си.
– Ще го направя, когато тя го поиска от мен – отвърна Люк. – Казах ти вече. Няма да се подчинявам на заповедите ти. Ако това означава да умра, така да е.
Ако се страхуваше, не го усещах. Кралицата се извърна бързо към клетката, поставена в краката на Елинор, и дръпна покривалото й. Под него, в клетка без врата, тънки като жици решетки обграждаха бял гълъб – толкова бял, че заслепи до болка очите ми. Той махаше ужасено с крила, блъскаше се в решетките на клетката и падаше на дъното й. Люк въздъхна, очите му не можеха да се откъснат от птицата, тялото му се притискаше силно до моето, но останалата част от него беше някъде другаде.
– Отвратително, нали? – попита Кралицата. – Изглежда единственият подходящ начин да се изрази същността на убиеца е във формата на мръсен, обикновен гълъб.
Думите изригнаха от устата ми.
– Да не се шегуваш? Това е най-красивото създание, което някога съм виждала. – Взирах се в съвършената птица в клетката. Чувствах, че тя е като обещание за тази чиста и величествена душа, която ние, хората, бихме могли да имаме, ако не се прецаквахме сами с такава лекота. Чувствах, че тя е началото на всичко.
Кралицата ме погледна изненадано.
– Последен шанс, Люк Дилън. Кажи ми, че ще ме обикнеш, и аз ще те пощадя.
Люк само поклати глава, леко движение, което усетих до бузата си. Отскубнах се от прегръдката му и пристъпих към Кралицата.
– Не можеш да накараш някого да те обича насила – не разбираш ли? Не можеш да принуждаваш другите да убиват заради теб. Не можеш да изискваш да ти бъдат поданици. Не можеш просто да заповядваш на някого да се влюби в теб!
Кралицата изпищя пронизително:
– Моите поданици ме обичат! Не ги принуждавам насила да ми се подчиняват!
Елинор повдигна многозначително вежди.
Реших да се възползвам от този малък жест и стрелях напосоки.
– Докажи го. Докажи го.
Ти ще умреш, Господарке на детелините – изръмжа Кралицата. А после се провикна към поданиците си толкова силно, че гласът й се извиси над музиката и над смеха и веселбата. Те замръзнаха на място и просто усетих как в тази странна нощ магията надвисна във въздуха. – Виждате ли ме, мои прелестни поданици? Виждате ли красотата ми? Сега погледнете момичето, което твърди, че има власт над детелините – вижте колко е обикновена, колко е незначителна! Тя е никой, едно нищо, но твърди, че вие, моите поданици, не ме обичате!
Лека усмивка се появи по лицето на Елинор, която стоеше зад гърба на Кралицата. С всяка дума, която Кралицата произнасяше, усмивката ставаше все по-широка, докато накрая беше истинска агония да гледаш към тази изумителна красота.
