Читать «Ридание» онлайн - страница 153

      Изражението на Елинор беше неразгадаемо.

      –  Дийна шии са навън, кралице моя. – Повдигна елегантно вежда и можех да се закълна, че на лицето й почти се появи усмивка. – Настояват да ги приемете.

      Кралицата изглеждаше изненадана, но след това се усмихна с пренебрежение.

      –  Дийна шии са никои. Нямат правото да настояват за нищо.

      –  И аз им го казах, кралице моя. Но те казаха, че Господарката на детелините е спасила живота на един от тях, tarbh uisge, и законът ги задължава да й дадат подарък в замяна.

      Очите ми се стрелнаха към Кралицата.

      Лицето й беше мрачно, но тя не се съгласи с Елинор.

      –  Шии са прекалено слаби, за да идват тук, без да са призовани, дори и в такава нощ. Кой ги е призовал? Това е забранено. Кой ги е призовал?

      –  Аз.

      По тялото ми премина тръпка – то ми каза кой е проговорил, преди да се обърна да го видя.

      –  Люк Дилън! – Ако преди лицето на Кралицата беше мрачно, сега направо стана ужасяващо.

      Елинор отстъпи встрани, като остави Люк да се качи на сцената. Очите му ме потърсиха и видях огромна болка в тях. Не можех да спра да го гледам, застанал там с искряща от светлината на прожектора коса, с бледо лице... Раменете му бяха изпънати като за битка, но очите му се бяха предали.

      –  Люк Дилън – повтори кралицата. – Забранено е да се призовават дийна шии. Искаш ли да видиш как душата ти гори в ада?

      –  Всичко свърши – каза Люк и хвърли кинжала на подиума. Той се изтърколи по гладкия под с категоричен звук. – Вече няма да изпълнявам заповедите ти. Прави с мен каквото поискаш, но аз приключих с теб.

      Кралицата направо излъчваше ярост; видях как слънцето залязва в очите й.

      –  Наемнико, имаш прекалено много за губене. Как можеш да ми отказваш?

      Макар че думите на Люк бяха предназначени за нея, той гледаше към мен, когато каза:

      – Т mo chr I istigh inti.

      –  Как можеш да я обичаш? – изпищя кралицата. – Тя е едно нищо.

      И тогава, докато светлите очи на Люк ме изпиваха цялата, казвайки: „Съжалявам, това е всичко, което мога да направя”, аз си спомних. Господи, каква идиотка съм!

      –  Не съм нищо – Изправих се на крака. – Не съм нищо, Диърдри О’Брайън.

      Кралицата извърна съвършеното си лице към мен невярващо.

      –  Това е името ти, нали? – Пристъпих към нея. Не ми беше нужен отговорът й – знаех, че е истина. Усещах силата, която се съдържаше в него. Сила над нея. Властта над името й, съчетана с гръмотевичния мрак отвън, ме караше да се чувствам непобедима. Знаех, че съм по-силна от нея. Слънцето току–що беше залязло.

      Погледнах към древните й змийски очи и в същия миг видях един от спомените на Люк зад собствените ми очи. Този Люк, стотици години по-млад, но със същото лице, стоеше пред Кралицата, облечен в странни дрехи. Тя изглеждаше съвсем като днес, със същите вече изпълнени с време очи.