Читать «Ридание» онлайн - страница 151
Маги Стийвотър
– Не, Диърдри Монахан – каза кралицата със спокоен глас. – Не мисля.
И просто така, в мига, в който произнесе името ми, се почувствах напълно празна отвътре, като внезапно изпуснат балон.
Ключът изтрополи на пода в краката на Одан. А аз веднага усетих с цялото си същество, че съм безкрайно слаба, изтощена и пленница във вечността. Значи затова феите пазят имената си в тайна.
– Сега може ли да си поиграя с нея? – Думите на Одан бяха насочени към Кралицата, но очите му не се откъсваха от лицето ми.
– Той доста се потруди за нея – подкрепи молбата му Елинор.
Кралицата направи небрежен жест — съвсем по тийнейджърски, в смисъл
И тогава паднах. Едва имах време да изпъна ръцете си, когато изгаряща болка прониза тялото ми – първо тила, после лявата ръка. За миг изгубих съзнание, после въздъхнах, за да си поема дъх, и отворих очи. Лежах на купчината дъски до Джеймс. Не можех да помръдна. Не можех да дишам. А болката в лявата ръка направо ме убиваше.
– Нарани ли се? – Одан се наведе над мен и притисна другата ми ръка към земята, без да обръща внимание на прикованата ми към счупената дъска длан. Хилеше ми се широко, а очите му искряха. Тялото му беше прекалено топло и ме изгаряше, а ухаещият му на мащерка дъх проникваше в мен, когато се опитвах да дишам. Би трябвало да се страхувам, но вместо това мислех само колко се радвам, че Люк не е тук да ме види, притисната под тялото на Луничавия перко. От тази мисъл в ъгълчетата на очите ми избиха сълзи от срам. – Мисля, че е време малко да се позабавляваме двамата.
При думите му Джеймс се размърда на купчината до мен. Зъбите му скърцаха, а гласът му едва се чуваше.
– Махай се от нея.
Одан се обърна към мен.
– Трябва да изчакаш малко, любима. – Протегна се към кръста си и извади ножа от ножницата му. – Първо ще се погрижа за приятелчето ти.
Добре. Достатъчно. Докато Одан вдигаше ножа, аз призовах отново всяка частичка сила, която ми беше останала, и замахнах с лявата си ръка – с гвоздея, дъската и всичко останало – към красивото лице на Луничавия перко. Той нямаше време да се отдръпне и гвоздеят се заби в бузата му.
Ръката му изпусна ножа.
Одан дръпна рязко бузата си от гвоздея и се изтърколи встрани. Вперил поглед в мен, докосна с пръсти раната на лицето си. Не беше по-голяма от раната на дланта ми и определено не достатъчно тежка, за да го убие, но очите му ми казваха друго.