Читать «Ридание» онлайн - страница 150

      Елинор и Одан коленичиха ниско, челата им допряха пода.

      Очите на Кралицата пробягаха по сцената: арфата ми, Джеймс върху купчината дъски и аз, стояща на крачка от нея.

      –  Защо още не е мъртва? – За моя изненада гласът й звучеше отегчено и леко напомняше за интонацията на Люк – може би това ставаше с човешкото тяло след хиляда години в света на феите.

      Одан ми се ухили.

      –  Ние просто малко се забавлявахме.

      –  Ще има повече забавления, когато тя умре. – Кралицата погледна към мен и попита с недоверие в гласа: – Ти ли си Диърдри? Мислех, че като те видя, ще разбера защо Люк Дилън отказва да се подчини на заповедите ми. Но ти... – сви рамене, очевидно изумена. – Ти си толкова обикновена.

      Думите й бяха толкова човешки, че най-накрая се осмелих да проговоря.

      –  Ти също някога си била обикновена.

      Кралицата ме погледна смаяно.

      –  Сравняваш своя живот с моя?! Ти си нищо. А аз съм всичко. Затова ли не искаш да умреш? Смяташ, че животът ти има някаква стойност? Твоята история е разказвана и писана хиляда пъти и във всяка версия ти и твоят възлюблен умирате.

      Тя пристъпи към мен, силата се просмукваше от нея и аз се запрепъвах назад, задушавайки се от чистата енергия, която се изля към мен. Истина ли беше това, което казваше? Нима изживявах своя версия на „Риданието на влюбената фея”?

      Внезапно усетих подръпване за глезена, кракът ми бе хванат в нещо и изтеглен нагоре; всичко стана толкова бързо, че дори не успях да си поема дъх. След секунда вече висях с главата надолу на един крак, а железният ключ се люлееше пред лицето ми. Повдигнах ръце да се хвана за въжето, но бях уловена в най-стария ловджийски капан и не успях да се изправя, а продължих да си вися безпомощно като диво животно.

      Смехът на Одан се разнесе из сцената и той запляска с ръце, без да обръща внимание на мрачното изражение, появило се на лицето на Кралицата. Застана под мен, лицето му беше точно срещу моето, а ключът се полюшваше между нас.

      –  Вече бях решил, че никога няма да стъпиш в примката ми.

      Протегна се към шията ми, пръстите му изгаряха кожата ми дори без да я докосват, и започна да развързва връвта, на която беше закачен ключът.

      Не. По дяволите, не.

      Призовах мрака отвън, погълнах го в себе си с надеждата да го запратя в лицето му. Каквото и да е, само да успея да го задържа далече от „тайната” на Люк.