Читать «Ридание» онлайн - страница 12

      – Просто мисля, че не си даваш много зор – продължи Люк оттам, откъдето ни бяха прекъснали. – Доволна си от добрите резултати и толкова. Но това са най-обикновени добри резултати, нищо повече.

      Сякаш нещо ме прободе. Обърнах се към него. Ще променя правилата на тази игра.

      – Не искам обикновени неща.

      Той ми се усмихна, или пък се усмихваше на нещо зад мен – не можах да разгадая изражението му. После извади малко шишенце като онези, в които има капки за очи, но без никакъв етикет.

      –  Очите ли те болят?

      –  Не, просто са... особени. Искам тази вечер да виждам всичко. – Примигна, очите му засияха от капките и се просълзиха.

      Едно движение на ръката му и сълзите изчезнаха, а очите му останаха напълно сухи, но не по-малко сияйни. Нещо в тях ме накара да поискам да видя това всичко, което той щеше да види тази вечер.

      – Диърдри? Реших, че си ти. – Мистър Хил, учителят ни по музика и диригент на хора, ме докосна по лакътя. Държеше се като мой музикален наставник, откакто минах в гимназията. Знаех, че според него ми предстои велика музикална кариера. – Как си?

      Не отговорих на въпроса му машинално, както обикновено, а се замислих за миг.

      –  Всъщност не толкова зле, колкото очаквах.

      Мистър Хил се усмихна зад телените рамки на очилата си.

      – Страхотно. Исках само да ти пожелая късмет. Не че се нуждаеш от него, разбира се. Само помни – избягвай високите тонове на струните, когато пееш.

      Усмихнах му се.

      –  Благодаря. Всъщност днес ще свиря в дует.

      Мистър Хил погледна Люк и усмивката му изчезна. Попита го с неодобрение:

      –  Познавам ли те?

      –  Никой не ме познава – отвърна Люк.

      Хвърлих му бърз поглед. Аз ще те опозная.

      –  Диърдри? Лукас? Ваш ред е. – Жената с папката ме хвана здраво за лакътя и ме насочи към сцената. – Успех!

      Двамата излязохме заедно на прекалено осветената сцена. Косата на Люк изглеждаше направо бяла на ярката светлина. Погледнах към залата и се опитах да открия къде е седнало семейството ми, но публиката беше потънала в сянка. Така беше по-добре, не ми се щеше да виждам самодоволното изражение на леля Дилия. Настаних се на сгъваемия стол в средата на подиума – беше неприятно затоплен от прекалено нервния предишен участник.

      Люк постави арфата до мен, пристъпи зад гърба ми и ми прошепна:

      –  Не бъди обикновена.

      Потръпнах и придърпах арфата към себе си. Нещо ми подсказваше, че „обикновеното” не е вариант, щом и Люк е намесен, и тази мисъл беше по-вълнуваща и плашеща от всеки конкурс, на който се бях явявала някога.

      – Диърдри Монахан и Люк Делонг – изпълнение на келтска арфа и дървена флейта.

      Наклоних се към Люк и му прошепнах:

      –  Постоянно бъркат името ти.

      Той се усмихна лекичко.

      –  Всички го правят.

      –  Но аз не го бъркам, нали?

      Светлините от прожекторите се отразяваха в очите му като в бистро езеро; усетих, че не мога да спра да се взирам в тях.

      –  Не, не го бъркаш.

      Люк нагласи микрофоните ни и се обърна към публиката. Погледът му пробяга по лицата на хората в залата, като че ли търсеше някой познат.