Читать «Ридание» онлайн - страница 14

      Когато стигнахме до последния рефрен, Люк вече се усмихваше толкова широко, че почти не можеше да свири. Оставих гласа си да заглъхне постепенно, да отмре с последната изсвирена от флейтата нота и да се завърне там, откъдето беше дошла изумителната непозната мелодия.

      Залата остана абсолютно тиха.

      На лицето на Люк се появи лека, почти неуловима усмивка и тогава публиката скочи на крака, всички викаха и ръкопляскаха. Дори съдиите на предния ред се изправиха. Прехапах устни и усетих как цялата се изчервявам, докато с Люк се споглеждахме тържествуващо.

      Напуснахме сцената, на която трябваше да излязат новите изпълнители. Люк стисна силно ръката ми, лицето му грееше.

      –  Добро момиче! – Пусна ме бързо. – Добро момиче! Трябва да тръгвам, за да... но ще се върна за приема довечера.

      –  Трябва да направиш какво...? – повторих аз, но той вече беше изчезнал в претъпканото с хора пространство зад кулисите. Почувствах се странно изгубена.

Две

      –  Не обличай нищо размъкнато! – каза майка ми, докато затръшваше вратата на стаята ми зад гърба си.

      Благодаря за страхотния съвет, мамо, помислих си, докато се взирах в разпръснатите по леглото ми дрехи. Не знаех какво щях да облека за официалния прием за участниците тази вечер, но със сигурност нямаше да бъде нищо от глупостите, които тя избра от гардероба ми.

      Все още държах в ръка последното й предложение – рокля, с която приличах на избягала от старчески дом. Метнах я върху останалите прекалено официални рокли и костюми с панталони и погледнах навън през прозореца. Разпокъсани бели облаци се носеха леко по небето, отнасяйки със себе си остатъците от следобедната жега, и постепенно закриваха бледите очертания на сребристата „дневна” луна, която все още се виждаше.

      Вместо да започна да се обличам, пъхнах един диск в плейъра си, бутнах планината от дрехи в другата страна на леглото и се проснах върху завивките. Бързите ритми на рила* се понесоха из съзнанието ми и съживиха спомена за случилото се днес на сцената.

      [* Рил - бърз шотландски танц. — Б. пр.]

      По дяволите! Люк Дилън е истински. Още не можех да дойда на себе си, да не се бях надрусала с нещо? Хората не излизат ей така от сънищата ти.

      Позволих си лукса няколко минути просто да си лежа и да си мисля за него. Спомнях си как внимателно говореше, произнасяйки всяка дума, сякаш е много специална. Задъханият звук на флейтата му, нашепващ древни тайни и копнежи. Светлите му, прозрачни като стъкло очи. Можех да си представя как ме държи за ръката и ме превръща в една от своите тайни. После се почувствах гузна, че лежа и се размотавам, потънала в глупави момичешки фантазии за него, вместо да се приготвям за партито, но досега не си бях падала така по никое момче.

      Ъъъ, май излъгах. В седми клас учех заедно с Роб Мартин, слаб, тъмнокос тип с лице на замислен мрачен ангел. Или поне такъв беше в моите представи. Благодарение на своята суперсила да оставам невидима за всички други в училище, го наблюдавах всеки ден, без да се осмеля да го заговоря. За мен той беше нещо като светец, защото се изказваше против жестокото отношение към животните и срещу месото, което ни предлагаха в менюто в училищния стол. Веднъж порица един от учителите ни пред целия клас, защото носеше кожено яке. Използваше думи като „анатема” и „погром”.