Читать «Нишката на покварата» онлайн - страница 27

Ала причината, поради която бяха спрели, не беше отдихът, както Кайку се надяваше.

Тсата беше този, който го забеляза първи — на хълма вляво от тях, чийто хребет се извисяваше над техния маршрут. Ткиуратецът се стрелна назад и се шмугна между дърветата. Кайку присви натежалите си клепачи, ала не видя нищо друго, освен сиви сенки и плътна завеса от дъждовни капки.

— Кой е там? — попита я Тсата.

— Не мога да видя — отвърна девойката. Зачуди се защо ли питаха нея, ала не отвори уста да попита. Опита се да различи някакво движение, но безуспешно.

Саран и Тсата си размениха разтревожени погледи.

— Стой тук — нареди й куараалецът.

— Къде отивате?

— Само не мърдай оттук — гласеше отговорът, след което шпионинът потъна в зеленината. Тя отметна един мокър кичур от челото си и когато отново вдигна очи, ткиуратецът също беше изчезнал. Кайку усети как фатализмът й изведнъж се завръща. Тя отвори уста и си пое дълбоко дъх, за да извика имената им, ала внезапно сподави зова си. Това беше най-глупавото нещо, което можеше да стори в момента.

Ръцете й трескаво смъкнаха пушката от гърба й и момичето зае позиция за стрелба. Липсата на видимост я плашеше — едва ли щеше да има достатъчно време да реагира срещу евентуална атака. Едва бе оцеляла в откритото пространство на Айтх Птхакатх, а сега не можеше да разчита дори и на своята кана за защита — беше твърде изтощена, за да отвори Чаросплетието.

Неспирният дъжд и постоянното, дисхармонично барабанене на капките по листата заглушаваше всички околни звуци, с изключение на най-силните шумове. Девойката примигна и разтърка очи, озъртайки се разтревожено наоколо.

Щяха да се върнат. Щяха да се върнат всеки момент и тогава тя щеше хубавичко да ги нареди, задето я бяха изоставили без предупреждение. Някакво клонче изпука зад гърба й и Кайку веднага се обърна по посока на движението, описвайки дъга с дългата цев на пушката си. Нищо.

В подобно тясно пространство мечът й щеше да й бъде от много по-голяма полза, ала тя никога не се бе славела с изключителни фехтовачески умения. По-голямата част от онова, което знаеше, бе научила по време на постоянните си игри с брат си в Гората на Юна. Двамата се надпреварваха в стрелба, езда и борба — тя беше истинско мъжко момиче, достоен противник за брат си, но дуелирането не беше сред любимите им занимания. Макар и непрактична обаче, пушката й действаше успокояващо. Кайку стисна оръжието още по-здраво и напрегна слуха си.

Времето се точеше мъчително бавно. Саран и Тсата ги нямаше никакви. Кайку почувства как ледени тръпки пролазват по гърба й. Напрежението да чака тук като примамка й идваше в повече. Умираше от желание да разбере какво се случва.

Погледът й отново се спря на сивата сянка, която Тсата бе посочил. Тя все още не бе помръднала. Спомни си какво я беше попитал ткиуратецът. „Кой е там?“. Какво ли означаваше това?