Читать «Нишката на покварата» онлайн - страница 26
Крис Удинг
— Имам по-различно предложение — рече мъжът. — Офертата ви за възмездяване на разходите ми е много мила, ала признавам, че трябва да уредя някои дела в нашата родина, а и не ми се иска такъв благороден род като вашия да задлъжнява към мен. Искането ми може да ви се стори малко арогантно, но ви моля с все сърце да ме изслушате.
Мишани кимна и сърцето й помръкна, когато разбра за какво ставаше въпрос. Знаеше, че не може да му откаже — беше в ръцете му.
* * *
Валеше.
Саран, Тсата и Кайку си пробиваха път през гъстата растителност, мокри до кости. Дъждът не беше особено силен, ала за сметка на това не показваше каквито и да е изгледи да спре. И тримата бяха наметнали типичното за Окхамба
Девойката се замисли над съдбата на водачката си. Чувстваше се натъжена от обстоятелството, че ткиуратката нито веднъж не й бе казала името си. Сарамирските ритуали повеляваха имената на умрелите да бъдат огласени пред Нокту, жената на Омеча, за да може да ги запише в своята книга и да съобщи на съпруга си за добрите им дела — или липсата на такива — когато мъртвите искаха да бъдат допуснати в Златните владения. Макар че жената едва ли вярваше в това, Кайку не спираше да се самоизмъчва заради смъртта й.
Саран и Тсата си говореха приглушено, докато зорките им погледи обхождаха джунглата наоколо, а пушките им бяха готови за стрелба. Бяха увили оръжията си в дебели парцали и ивици кожа, за да предпазят барутните камери сухи. Въпреки опасенията на шпионина, Кайку бе убедена, че развихрянето на нейната
Момичето се зачуди защо ли този мъж беше толкова важен за каузата на Лоното. Определено не й беше особено приятно, задето още не знаеше отговора. Тя си даваше сметка, че Саран все пак е шпионин и едва ли се очакваше от него да разкрие лесно тайните си, ала обстоятелството, че бе стигнала чак дотук, без да знае нищо, меко казано я изнервяше.
Девойката се бе опитала да завърже разговор с него на сутринта, но бе разочарована от неговата незаинтересованост. Куараалецът бе прекалено зает да наблюдава джунглата и да следи за появата на евентуални врагове, ето защо не й обърна почти никакво внимание. Кайку се почувства сериозно засегната и когато най-накрая спряха, изтощението, дъждът и обидата вече бяха предопределили мрачното й настроение. Ако маджкрийнът се движеше по следите им, нека дойдеше. Да става, каквото ще. В момента не й пукаше за нищо — единственото, което искаше, беше да прекратят идиотския си преход и да си починат малко.