Читать «Нишката на покварата» онлайн - страница 29

После забеляза движението около нея. Саран и Тсата вдигнаха тежестта от гърдите й и отместиха безжизнения труп на нейния нападател. Тя разтвори уста и жадно си пое дълбоко въздух; кислородът започна да изпълва дробовете й на малки глътки и постепенно по всяка фибра на тялото й се разля невероятно блаженство. Лявата й ръка се стрелна към врата й и девойката въздъхна облекчено — шията й цялата бе плувнала в кръв, ала по кожата й нямаше никакви наранявания. В този миг чифт здрави мъжки ръце я хванаха за раменете и я измъкнаха от калта.

— Добре ли си? — попита разтревожено Саран. — Ранена ли си?

Кайку вдигна разтрепераната си ръка, за да му даде знак да изчака малко — дишането й още не се беше нормализирало. Дъждовните капки вече отмиваха кръвта от кожата й, напоявайки дрехите й.

— Погледни ме! — извика й шпионинът, сграбчи я за брадичката и завъртя лицето й към него. — Ранена ли си? — повтори. Гласът му звучеше доста разгневено.

Момичето отблъсна ядосано ръката му, вбесена от подобно отношение. Още няколко вдишвания и едва тогава щеше да бъде в състояние да изрече нещо.

— Добре е — обади се Тсата, ала по тона му не можеше да се разбере дали в изказването му имаше обвинение, радост или просто констатираше безстрастно състоянието й.

— Не съм… ранена — най-накрая промълви Кайку, вперила огнен взор в Саран. Той се поколеба за миг, а после направи крачка назад, очевидно засрамен от държанието си.

Ткиуратецът се наведе и преобърна тялото на маджкрийна по гръб. Този приличаше повече на човек от последния — гъвкавото му тяло бе покрито с груба кожа, под която изпъкваха релефните му мускули. Единствено в лицето приличаше на звяр — е, по-точно в това, което беше останало от лицето му. Едната му страна бе обгорена и почерняла от огъня, а другата беше превърната в кървава каша от куршума. Сред пораженията се забелязваше плоският му нос и устата, осеяна с криви жълти зъби, както и косата, която изобщо не беше коса, а куп тънки, месести пипалца, които растяха направо от скалпа му.

Кайку отмести поглед.

— Това е маджкрийнът, който изгори на Айтх Птхакатх — каза Тсата. — Нищо чудно, че беше толкова бавен.

— Ти ли го застреля? — попита момичето, замисляйки се над думите му. „Бавен“ ли беше казал? Дъждът вече напълно бе измил кръвта от лицето й, ала от подгизналата й коса продължаваха да се стичат розови ручейчета. Целият й гръб беше в кал, такава бе ситуацията с ръцете и краката й, ала тя сякаш не забелязваше.

Тсата вирна брадичката си. Трябваше да мине известно време, преди момичето да си спомни, че жестът му означаваше кимване.

— Изоставихте ме — рече девойката изведнъж, местейки поглед от единия към другия. — И двамата ме изоставихте, а прекрасно знаехте, че това нещо е наблизо!

— Оставих те с Тсата — вдигна рамене шпионинът и изгледа намръщено ткиуратеца, който го изгледа невъзмутимо с бледозелените си очи.

— Така беше — рече татуираният мъж. — Направих го нарочно. Ако бях останал с нея, маджкийнът щеше да се нахвърли върху теб, Саран, понеже беше сам. Ала ако всички бяхме сами, щеше да избере или най-опасния, или най-беззащитния измежду нас. Който, и в двата случая — той посочи към Кайку — е тя.