Читать «Кралят-маг» онлайн - страница 323

Изправих се и я прегърнах отново. Докато се целувахме, смъкнах робата от раменете й, после развързах възелчетата, които държаха роклята й, и тя падна до кръста й.

Гърдите й, наедрели от бременността, приличаха на два красиви плода. Тя уви крака си около мен и погали прасеца ми с пета. Членът ми отново се вкочани, притиснат в корема й; пръстите й нежно погалиха топките ми.

Отнесох я до малкия ми лагерен нар, положих я върху него и се изправих над нея, стъпил от двете му страни. Маран отпусна глава, после отвори очи, погледна ме и се усмихна сънено. Вдигна единия си крак, после другия, и бедрата й се разтвориха.

— Сънуваше ли ме, съпруже?

— Всяка нощ.

— Аз си мечтаех за теб и се опитвах да си намеря малко удоволствие по свой начин. Но не беше нищо в сравнение с теб.

Все така усмихната, започна да се гали, вкара в себе си един пръст, после още един, и леко ги задвижи навътре и навън.

— Влажна съм, Дамастес — простена Маран. — Готова съм за теб. Хайде, любими, хайде, люби ме, моля те!

Коленичих върху нара и щом докоснах влагата й с члена си, тя потръпна. Проникнах в нея, но само с главичката, и започнах леко да я движа.

— До края, вкарай го до края — простена тя, но аз продължих с леките движения. — О, мили, моля те, моля те, толкова отдавна беше, о, разцепи ме, разкъсай ме, ох, изчукай ме!

Отдръпнах се леко, а тя изведнъж изви бедрата си от двете страни на нара и се повдигна, докато се заровя отново в нея. Извика и се смъкнах върху нея задъхан, бедрата й се блъскаха в мен, ръцете й се вкопчиха в гърба ми, влажните ни устни се впиха и отново бяхме едно.

— Войници на Нуманция — закънтя над безкрайните строени редици усиленият глас на Тенедос. — Вие служихте доблестно на своята страна, както и на самия мен. Обещах ви награди за вашата саможертва, а вие ми повярвахте и бяхте изключително търпеливи. В Полиситара ви дадох само да вкусите от онова, което ви обещах. В предстоящите дни ще има още, много повече.

— Ще започна с шестима от най-добрите ми бойци — продължи той. — Всички те са генерали и в пълна степен са заслужили ранга си. Освен това са герои.

— В този ден създавам нов ранг, ранга на трибун. Ето го символа на длъжността — вдигна дълга две стъпки пръчка от оникс със сребърен обков от двете страни.

Шестимата, които стояхме мирно пред Тенедос, бяхме стъписани. Никой не бе имал и най-малка представа защо бе поискал да се строи цялата армия, нито защо ни призова да излезем пред частите си.

— Трибуните ми ще са най-висшите командири и ще отговарят само пред мен. Сега ще ги обявя. Познавате ги по име и репутация, но все пак ще кажа по няколко думи за всеки от тях.

— Първият ми трибун ще бъде Дамастес а̀ Симабю. Той първи тръгна с мен и беше най-храбрият от храбрите, от Кайт до окончателното унищожение на Чардън Шир, служеше ми по всякакъв мислим начин. Трибун а̀ Симабю, удостоявам ви за вашата служба — пристъпи напред и ми връчи първия трибунски жезъл. Чух зад себе си одобрителния рев на войската. Бях онемял: никога в живота си не бях и мечтал за такава чест. Тенедос трябваше да е разбрал какво си мисля, защото се усмихна и каза тихо: — Видя ли какво става, когато послушаш един луд в един планински проход?