Читать «Кралят-маг» онлайн - страница 322

— Добре дошъл у дома, мили съпруже — промълви тя, без да ме погледне.

Замръзнах. Бях мечтал за този миг, и ето, че бе дошъл.

Тя вдигна очи.

— Толкова… съжалявам. За това, което направих.

И отново — онова изражение на наказано животинче. Окопитих се, пристъпих и я хванах за ръцете.

— Маран. Нищо лошо не си направила. Нито когато те оставих, нито сега, нито никога.

— Обичам те.

Видях сълзите, бликнали в очите й.

— Хайде — прошепна тя. — Дай ми палтото си.

Разкопчах го и го пуснах да се смъкне на земята. Тя се приближи, прокара пръсти по превързаната ми ръка и се намръщи. После целуна гърдите ми през ризата.

— Забравих колко сладко миришеш, когато си изпотен — промълви и вдигна очи към мен.

Когато се целунахме, ми замириса на цветя и кръвта започна да бие в слепоочията ми. Прегърнах я и усетих топлината й под роклята. След малко леко се отдръпнах.

— Маран, направи ми услуга. Не искам да си мислиш за мен като за някакъв съдия, който ще съди какво да правиш или да не правиш. Аз съм твой съпруг, а не господар. Ще сбъркам… по дяволите, знам, че съм го правил вече. Аз съм просто човек и очаквам към себе си милост и прошка, затова мисля, че е редно да ти дам същото право, нали? Моля те, престани да си толкова сурова към себе си.

Те се вгледа в очите ми, после зарови глава в рамото ми. Усетих сълзите й през ризата си.

— Какво има?

— Нищо — промълви тя. — Нищичко. Просто… просто си помислих, че нямам право на щастие. Бях щастлива, за известно време. Когато бебето ни умря, се почувствах като наказана за това.

— За това, че си щастлива?

Тя кимна.

— А някой казвал ли ти е, че си глупава понякога?

Отново кимна.

— Знам, че съм.

— А казвал ли ти е някой, че не бива да плачеш, когато мъжът ти се връща от война?

— Толкова… — Прекъснах думите й с нова целувка. Плъзнах ръката си по хълбока й, докато стигне цепката, пъхнах я вътре и погалих гладкия сатен на кълбетата й. Тя не откъсна устни от моите, но ръцете й запълзяха нагоре и разкопчаха ризата ми. Усетих допира на твърдите й зърна до гърдите си.

— В едно от писмата си казах, че искам нещо — промълви Маран. — И смятам да си го взема.

Развърза връзките на панталоните ми и ги смъкна до ботушите. Изохка, щом видя превръзката на бедрото ми.

— О, миличкият ми! Ранили са те.

— Оздравявам. Вече не ме притеснява.

— Ще бъда твоята болногледачка. Ще се грижа за теб, за всичко, което ти е нужно — коленичи и докосна с пръст изправящия се член. — Липсваше ми — промълви тя и пое главичката му в устата си. Погали я леко със зъби и езикът й пробяга по върха.

— Е, Дамастес, ако толкова отчаяно го искаш, колкото мен, нека да те вкуся.

И ме пое в устата си, устните й се задвижиха по дължината на ствола, езикът й се извиваше като змия и го галеше; ръцете ми стиснаха главата й, притеглих я към себе си и семето ми изригна.

Продължаваше да движи главата си и радостната болка се усили, после заглъхна. Маран се изправи с навлажнена от мен уста и преглътна.

— Беше, за да сме сигурни, че удоволствието ни ще е пълно.