Читать «Кралят-маг» онлайн - страница 321

Бях станал сляп за тези гуляи. Исках само час по-скоро да се върна при Маран. Добре поне, че писмата й отново бяха станали редовни. Пишеше ми най-малкото веднъж, често пъти — два пъти на ден, и всеки път, щом пощата ни намереше по пътя на север, се потапях в изпълнените й със страст думи, напоени с мириса на любовта.

Но все пак се отърсвах от унеса и си мислех какво ли ще стане, когато пристигнем в Никиас. Какво щеше да направи Тенедос?

Първият му ход беше зловещ — за Властта на Десетимата. Когато пъстрата ни флота напусна делтата, той нареди на всички кораби да не акостират в Никиас, а да свалят войските в малкото рибарско селце Ъргоун, нагоре по течението след столицата. Щяхме са се установим там на лагер и нямаше да влезем в Никиас „преди подходящия момент“. Беше явно, че смята да задържи армията като заплаха срещу Властта.

Войниците не са глупави и вече всички разбираха, че става нещо странно, че между Властта и Тенедос има конфликт. От устата на някои по-горещи глави се чу, че ако се стигне до това, след като не им били позволили да оплячкосат Полиситара, Никиас също щял да свърши работа.

Вдигнахме укрепен лагер и се заехме да освежим вида на армията с нови униформи, оръжия и продоволствие. Пристигнаха попълнения, но Тенедос нареди да бъдат зачислени във временни дивизиони и заяви, че скоро ще бъдат допуснати в редовните части, но не и в момента. Беше прав — не искаше жарта в душите на ветераните да бъде потушена. Но чувствах, че трябва да действа бързо, защото нервите на армията се бяха изопнали докрай.

Тълпи никиасци се изсипаха да ни посрещнат, но стражите много учтиво ги връщаха с думите, че в момента не могат да влязат в лагера.

Имаше и изключения.

Един следобед яздех уморен към палатката си и заварих Карджан да ме чака на входа. Подхилваше се лукаво и го попитах от какво е толкова доволен. Усмихна се още по-широко и отвърна, че нямало нищо особено, но може би ще поискам да се изкъпя, преди да ида в офицерската трапезария. Или, ако предпочета, може да се храня сам. Тъй или иначе, трябвало да оставя меча и колана си — не отивало на генералите да изглеждат толкова запуснати.

Намръщих се; чак за отшелник не се смятах. Дадох му меча си, казах му, че ще се окъпя и преоблека в униформа, подходяща за трапезарията, и до един час ще съм готов за вечеря, и влязох в палатката.

Маран стана от стола, на който седеше и ме чакаше. Беше облечена в тънка бяла роба, с извезани по нея цветчета, и рокля в същия цвят, срязана до горната част на бедрото. Деколтето й беше дълбоко, извито малко над зрънцата на гърдите й. Беше боса.

Костюмът й за езда бе окачен на една от куките на грубата закачалка, която използвах за гардероб.