Читать «Кралят-маг» онлайн - страница 304

Тъмно беше сред тези дървеса, влажно и мразовито. Но имаше и нещо повече от студа, което внушаваше страх — в тези лесове като че ли никога не беше стъпвал човешки крак, все едно че бяха обиталище на древни богове, на богове безименни, богове, които не са предани на Джайцини, а на зловещи сили, на демони може би, и всички усещахме витаещата около нас смразяваща заплаха.

През леса се придвижваха може би около десет хиляди кавалеристи и пет хиляди драгуни в тила. Движехме се в десет колони, всяка колона — убедена, че точно нейните безмозъчни водачи са избрали най-непроходимия път.

Най-сетне здрачът помръкна и денят свърши. Нахранихме животните от торбите, вързани за седлата. В дългите колони все едно не съществуваха офицери и сержанти — никой не можеше да обходи безкрайната проточила се редица и да види как се справят хората му. Аз самият се бях превърнал в обикновен конник — не бях никакъв генерал.

Имаше едно удобство: един от магьосниците на Тенедос беше изобретил заклинание, което да пази течностите горещи, тъй че всеки от нас бе получил съд със супа, която да го стопли. Стига да не го счупеше в някое дърво, като мен. Карджан ми предложи малко от неговата, но отказах, свих се до едно дърво, увит в прогизналото одеяло, и задъвках сухия комат хляб. Оставих се в тъмнината да ме обземе самосъжалението; бях притеснен за Маран, за себе си, за утрешния ден и как ще се справя, ако изобщо успеем да се измъкнем от тази обладана от демони гора. Много студено и мокро беше за сън, а и скоро отново заваля.

Но самосъжалението не помага, поне на мен, и скоро неволно започнах да се смея на собствената си мизерия. Бяхме напълно изгубени в тази безкрайна гора и никой повече нямаше да ни види, бяхме обречени да скитаме, докато не свърши времето и Колелото не спре, а Айрису щеше да се зачуди къде са се дянали няколко хиляди негови поданици и щеше да тръгне да ни търси.

Някъде към полунощ замръзна и май съм заспал, защото по едно време отворих очи и наоколо бе сиво, а от клоните висяха дълги ледени ножове.

Лукан ме гледаше кротко и се чудеше защо съм решил да го подложа на това изтезание. Нахраних го отново, почерпих го с натопена в бренди бучка захар, която бях увил в мазна хартия, и бяхме готови да продължим. Този път кавалерията тръгна без драгуните — те обърнаха на изток, към калийските сили, и с помощта на даденото им заклинание поеха към вражеския фланг.

След около час опустошителен грохот ме оглуши и разбрах, че главното сражение е започнало.

След още един час гората свърши и излязохме на открит, обрасъл с ниски храсти терен. На няколко мили по-нататък платото свършваше и пътищата водеха към столицата на Кальо. Строихме се в бойна колона, яхнахме конете и зачакахме.