Читать «Кралят-маг» онлайн - страница 306

Щурмът ни загуби инерция и се превърнахме в плътно ядро размахващи мечове конници; мъчехме се да си пробием с бой път през тълпата. Един замахна с пика към мен, отбих я с плоското на меча и посякох ръката му. Друг се прицели с лъка си, но Карджан се озова зад него и той също падна. После нещо полетя към мен, сниших се бързо настрани, Лукан се вдигна на задните си крака от страх и се претъркалях през задницата му на земята.

Паднах върху някакъв труп, превъртях се и се изправих, с меча в ръка. Трима от калийците изреваха радостно, като видяха паднал от коня офицер, и се понесоха срещу мен. Скочих настрани, за да си попречат в слепия си устрем, парирах замаха на първия и го посякох в лицето. Той залитна назад, забих под ръката му и пронизах втория. Третият беше замахнал отгоре, но го изритах в чатала и щом се преви, забих коляно в лицето му.

Карджан се озова до мен. Сечеше калийците, а конят му, подивял от битката като него, биеше с копитата си. Минах зад него, измъкнахме се от мелето и фаланга нуманцийски конници препусна към нас. Така се отървах, излязохме на чист терен, изревах заповед да обърнем и атакувахме отново.

Драгуните излязоха от леса и атакуваха, а ние излязохме в калийския тил, между тях и убежището на столицата им.

После нямаше нищо освен бели знамена и викове за пощада.

В този ден се спасиха по-малко от двайсет и пет хиляди калийци. Но сред тях беше и Чардън Шир, и неговия майстор магьосник, тъй че войната не беше свършила.

Но се бяхме срещнали с противника на избрано от него бойно поле, воювахме с нова тактика и го бяхме победили с лекота. Дали бяхме тежки жертви, но само сред тежката кавалерия, пехотата на Линърджис и леката разузнавателна пехота. Цената беше приемлива.

Пътят ни към Полиситара вече беше открит.

Престроихме се в другия край на ужасния лес и се приготвихме да продължим.

На другата сутрин най-сетне получих писмо:

Мой прескъпи съпруже,

Безкрайно се срамувам от себе си за това, че не ти пиша. Не мога да предложа оправдания, освен че смъртта на детето ни ме порази по-тежко, отколкото бях допускала, и все едно че самата аз съм мъртва, обикалям без цел и чувствам, че сърцето ми е на камък, не мога да говоря, още по-малко да пиша.

Сега плача и се надявам да ми простиш, защото нямах право да проявявам такъв егоизъм, докато ти, този, който означава за мен повече от самия живот, си също толкова самотен и в ужасна опасност.

Винаги ще съм длъжница на нашата прескъпа приятелка Амиел, която ме извлече от блатото на отчаянието и ми каза каква съм глупачка. Тя ми даде най-голямата утеха, откакто умря синът ни, и се надявам, че заради това и ти ще я обичаш като мен.

Вече разбирам, трябва да продължим напред. Имаме общ живот, който да изживеем, ще имаме нови дни и нови времена. Все още искам дете, искам няколко деца, но сега искам теб, само теб. Искам да усещам как забиваш силно коравия си член дълбоко в мен, да усещам как пръскаш семето си в мен. Искам вкуса ти, топъл и солен в устата ми.

Моля те, опитай се да ме разбереш, Дамастес, както аз се опитвам да разбера себе си. Знам, че съм много млада и много глупава, но все още се уча на любовта. Моля те, продължи да ме обичаш. Твоя съм завинаги, както знаеш.

Маран