Читать «Кралят-маг» онлайн - страница 297

Единственото, което блестеше у тези хора, бяха винаги поддържаните им в готовност оръжия — и бдителните им очи. Боговете трябваше да са по-милостиви към всеки, който дръзнеше да се опълчи на моите кавалеристи. Но не бяха.

Мой скъпи Дамастес.

Вчера сутринта нашето дете, а щеше да е момче, почина след преждевременно раждане. Акушерката направи каквото можа, повика най-добрите лекари и магьосници на Никиас.

Съжалявам, че те нямаше тук. Може би ако беше, това нямаше да се случи. Може би тревогата ми за теб навреди на момчето ни.

Сега скърбя сама и плача — за теб, за мен и за него.

Толкова ужасно съжалявам, заклевам ти се, нищо лошо не съм направила, доколкото знам. Може би с нещо съм разгневила боговете. Не знам. Но не мога да се моля. Не мога да моля за прошка.

Светът е пуст за мен.

Маран

Пуст за нея, пуст за мен. Не знаех какво да направя. Тенедос трябваше да е чул, защото подкара напред и изрази съчувствието си. Надявам се, че реагирах правилно. Написах отговор: опитах да я утеша, да я уверя, че тези неща се случват, че на детето ни е била спестена болката от живота, че се е върнало бързо на Колелото, където нещата са хубави и леки.

Но не го вярвах.

Искаше ми се да прехвърля задълженията си на някого, да се върна в Никиас и да съм с жена си. Но беше невъзможно.

А и не можех да си позволя тази трагедия да ме засегне. Твърде много други хора зависеха от способността ми да мисля ясно и да действам точно — мъже, които също имаха жени и деца, хиляди.

Дойде някакъв жрец, опита се да ми поднесе съболезнования, видя лицето ми и побърза да се махне.

Излязох от лагера, без да обръщам внимание на виковете на часовите, и се загледах към небесата, където уж трябваше да живеят боговете.

Пожелах им на всички, на всеки един, да бъдат разкъсани от демони, за да изпитат поне част от болката на Маран и моята.

После затворих душата си и се оставих на бойните полета.

Домин Петри ми изпрати вестоносец. Молеше ме да го посетя, ако е възможно. Нямах свободно време, но ставаше въпрос за Пиконосците, затова тръгнах.

Дивизионът се беше настанил на лагер сред развалините на едно село, което или им се беше противопоставило, или бе опожарено от банда плячкаджии. Петри ме посрещна мрачно.

— Генерале, знам, че е крайно нередно, но си помислих, че трябва да знаете за случилото се. Един от моите пиконосци, сержант, е уличен в изнасилване.

— Какво ме засяга мен? — отвърнах късо. Стараех се да се владея, но болката ме правеше по-нервен и податлив на гняв, отколкото симабюйският ми нрав обикновено допускаше.

— Името на сержанта е Варваро, сър — каза Петри. — Бил е с вас, когато сте се оттегляли от Кайт.

Спомних си ловкия катерач от планините на север, границите между Дара и Кальо. Варваро бе храбрият доброволец, който слезе по въжето след Йонджи, когато се оправяхме със засадата на Планинските воини.