Читать «Кралят-маг» онлайн - страница 257

— Ще има ли война?

— Ужасен въпрос. В момент като този.

— Е, ще има ли?

Въздъхнах.

— Да. Боя се, че да.

— Боиш се? Хайде, не ме лъжи, Дамастес. Знам, че си войник, и знам, че ще тръгнеш да се биеш. Това е животът ти. Винаги е бил това, нали?

— Да.

— Когато тръгнеш, надявам се, че ще нося твоето бебе.

Почувствах се много горд, но и много несигурен. Преди Маран изобщо не се бях замислял за деца. Чувствах, че най-вероятно ще се оженя, след като се оттегля от служба, стига да доживея толкова дълго, и ще си направя подходящия брой наследници, като баща ми и дядо ми.

— Искам да ти родя син — каза тя.

— Какво им е лошото на дъщерите?

— Нищо. След това. Първо — момче.

— А казваше, че аз съм бил припрян — изведнъж ми хрумна нещо. Помъчих се да го разкарам от ума си, като нещо, ако не глупаво, то необмислено и преждевременно. Но устата ми се подчини на собствените си закони и казах: — Но не виждам начин децата ми да са копелета.

— Не се тревожи за това — отвърна тя. — Нито едно признато дете на Аграмонте не е копеле.

— Нямах предвид това.

— Искаш да кажеш…

— Искам. Контеса Маран Аграмонте, бихте ли склонили да се омъжите за един беден домин от кавалерията, който не е способен на нищо, освен да ви обожава, докато Айрису му позволи да стои на крака на тази земя? Обичам ви, знаете ли.

Последва дълга тишина и разбрах, че Маран плаче. Почувствах се чудовищно, а не разбирах с какво съм сгрешил.

— Извинявай, любима. Не исках да те обидя.

— Не си, о, Дамастес, не си. Не би могъл. Но… знаеш ли, че никой не ми е предлагал? Това, че ще се омъжа, просто се бе превърнало в някаква даденост. Не е ли странно? Не помня никой, освен мама понякога, и може би гледачките ми като малка, да ми е казвал, че ме обича. Никога. Ернад изобщо не ми го каза. А ето, че ти ми го казваш сега. И баща ми също… — заплака отново.

Задържах я в прегръдката си, докато бурята отмине.

— Знаеш ли — заговорих, — ако те притеснява, мога да оттегля въпроса. Сигурно е лудост изобщо да си помисля за такова нещо. Трябва да минеш през всички формалности, докато бракът ти бъде отменен, а съм чувал, че никой не бива да се жени от разочарование, поне за известно време, най-малкото, и…

— Млъкни, Дамастес. Отговорът е „да“. Разбира се, че ще се омъжа за теб.

Щом го каза, все едно че се слях с боговете и самият аз за малко да не заплача от радост. Тя продължи:

— Знаеш, че не може да стане веднага. Колкото и влиятелни да са хората на баща ми, ще отнеме време, докато нещата се уредят. Тъй като съм Аграмонте, въпросът трябва да се реши пред Властта на Десетимата. Съжалявам.

— Недей. Това ще ми даде повод да се бия здраво, за да мога да се върна при теб.

— Само не прекалявай — каза тя. — Защото трябва да се върнеш.

— О, ще се върна — може да е било младежка и глупава самоувереност, но знаех, че ще се върна невредим от войната, а как го знаех — не знам.

— Е, вече сме сгодени — въздъхна тя. — Трябва да направим нещо, за да го отпразнуваме.

— Мисля, че се сещам какво е.

— Знам, скъпи — каза тя гърлено и повдигна краката си около кръста ми, докато набъбвах в нея. — Знам.