Читать «Кралят-маг» онлайн - страница 227

За моя изненада Тенедос одобряваше ставащото, поне частично.

— Нека бедняците да опожарят бордеите си — каза ми той. — Когато всичко свърши, ще можем да построим отново Никиас така, както трябва да изглежда — тази груба безчувственост ме стъписа, но мисля, че успях да прикрия реакцията си. — Но всеки, който си въобразява, че с това избухване горивото ще се изчерпи, е глупак. Товиетите и агентите на Чардън Шир ще се погрижат да не стане така.

Безумието се усилваше.

Дните минаваха и нямаше нито знак, нито вест от войниците, призовани от границите. Тенедос се опита да хвърли заклинание, но каза, че не станало нищо. Било все едно да се взираш през гъста мъгла. Каза, че можело да означава само едно — магия. А това означавало, че товиетите задържат войските далече от столицата.

Помолих го да използва извънредната си власт да преместим Златните шлемове, Деветнадесети пехотен и още два парадни дивизиона в палатките в парка Хайдер, на равно разстояние от кулата ни, Военната палата и двореца на Властта на Десетимата, за сигурност и като част за спешно реагиране. Златните шлемове захленчиха, че трябвало да изоставят удобните си тухлени казарми. Подозирах, че ако бунтовниците ги оставеха на мира, щяха да са си съвсем доволни да си седят там, да лъскат месинга и да упражняват глупавите си престроявания по парадния плац, докато целият Никиас около тях стане на пепел. Но яздеха, обикаляха спешени и пазеха; даваха и патрули по главните градски улици и площади, макар да роптаеха непрекъснато. Ужасни войници, но други в града нямаше. Помислих си кисело, че с тези оплаквания поне мога да не се притеснявам, че сред тях има товиети — щяха да горят от желание да се доберат до Тенедос, Властта и командния състав.

Времето беше ужасно и гледките бяха ужасни.

Видях една пияна жена, крещеше и тичаше през един площад точно когато нахлу колоната на Шлемовете. Размахваше нещо, но не можах да видя какво. Но един от войниците го видя, пришпори коня, сниши пиката и жената се превъртя, рухна и камъните се оплискаха с кръв.

Войникът пусна пиката и се върна при нас. Острието на меча ми се опря в гърлото му.

— Кажи ми една причина да не умреш за убийство, кучи сине!

— Сър… не видяхте какво държеше! Сър, бяха мъжки таковата… ташаци с все кура! — преви се в седлото и повърна, без да обръща внимание на меча ми. Не можех да го убия, но поне казах на Карджан след това да се разправя с него. Може би трябваше да го посека на място. На място.

Казвах на Маран някои неща от видяното при обиколките през деня, но за кастраторката премълчах. Нито една млада жена не бива да знае за такова зло. Само като си го помислих, разбрах колко е глупаво. Никой, на никоя възраст и от никой пол не бива да е обект на онова, което преживяхме в тези дни.