Читать «Кралят-маг» онлайн - страница 225

— Сигурен ли сте?

— Ако това ще те накара да се почувстваш по-добре, направил съм едно специално заклинание, в което с другите неща включих и от собствената си кръв. Расена е в пълна безопасност, съвсем невидима, дори самият Так да я потърси. А сега си разкарай дългия симабюйски нос от личните ми работи, ако обичаш!

— Слушам, сър.

Минаха две седмици, а за подкрепления, идващи по реката, нямаше никаква вест. По-лошо, Военната палата ни уведоми, че хелиографските станции по реката не отговарят на сигнали.

Къде беше армията?

Лошо беше да се обикаля по улиците на Никиас. Нямаше повече открито насилие, но само защото никой войник или член на властта не излизаше сам. На разсъмване по улиците продължаваха да намират трупове.

В столицата като че ли бяха останали само две класи: простолюдието, владеещо улиците, навъсено и враждебно, и благородническото съсловие, свито и треперещо в именията си. Търговците, чиновниците, заможните занаятчии — всички средни слоеве на Никиас — като че ли се бяха изпарили, или се бяха включили към низшите класи и очакваха нещо да се случи.

Сепнах се в съня си, чул монотонната песен на многобройни гласове. В отворения ми прозорец примигваше светлина от факли. Измъкнах се изпод завивките гол и посегнах за меча, окачен на таблата на леглото.

Маран се стресна и потърка очи, замаяна от съня.

— Какво става?

Не знаех, но притичах до прозореца и надникнах навън. Стаите ни се намираха на третия етаж на кулата, с изглед към града и Военната палата в далечината.

Нощта се беше превърнала в море от поклащащи се факли. Улиците бяха оживели от крачещи мъже и жени. Долавях по нещо от виковете им, но само дума тук, дума — там: „Хляб… мир… долу Властта… глас на… народа… Нуманция… живей или изгори…“ И над всичко това — постоянният, едва доловим хор: „Сайонджи… Сайонджи… Сайонджи…“

Маран стоеше до мен, само по тънката нощница, която носеше, когато си бях легнал, изтощен от работа. Надвеси се от прозореца, с лакти на перваза, омаяна.

— Усещаш ли го, Дамастес? — прошепна. — Усещаш ли го? Зовът на богинята.

Беше само ревът на тълпата, но стигна до мен, тя стигна до мен, богинята, Унищожителката, Създателката, призова кръвта ми и тя кипна.

Могъща магия се бе развихрила в тази нощ и ме завладя; исках да сляза долу, да съм там, долу, сред тълпата, готов да разкъсвам и да паля, и после, от пепелищата, да изградя нов свят, свят на абсолютната свобода, свят, в който можеш да вземеш всичко, което поискаш.

Маран се обърна и видях очите й, блеснали на светлината на факлите.

— Също както го каза Тенедос — прошепна тя. — Нов свят. Ново време. Мога да го усетя, Дамастес, мога да го усетя, като Колелото, което се върти. А ти?

Можех, и чувството ме сграбчи, стисна ме за гърлото, всички най-тъмни страсти се надигнаха и можеше да са били барабани там навън, в нощта, а можеше да е бил пулсът ми, но после се промени, и не беше Сайонджи в облика на Айса, шестглавия бог на войната, а беше по-скоро Джаен, и членът ми се надигна, твърд и пулсиращ.

Бях зад Маран, вдигах нощницата й над кръста, разтварях краката й, след това я нанизах на члена си, забих го с един удар и тя проплака и Джаен прегърна и нея, тя се заблъска в мен и извика.