Читать «Кралят-маг» онлайн - страница 12

Проходът Сулем се точи около дванайсет левги, докато се влее в равнинния път, водещ към град Саяна. Над дъното на прохода от двете страни се издигат голи ридове, високи 600 до 1500 стъпки. Започва с тясна клисура, след това, някъде към средата на маршрута, излиза на едно широко плато, където река Сулем обръща и се спуска с грохот в едно дефиле на юг. Оттам до сравнително равнинната земя на Кайт е по-гостоприемно, реката лъкатуши покрай пътя.

Дванайсет левги, само два дни езда, но никой, дори планинците, не го е преминавал някога за толкова време. Всеки завой, всеки зигзаг, всяка скала може да крие засада и най-вероятно я крие.

Входът на прохода откъм Ърей е най-тесен, височините са едва на няколкостотин стъпки едни от други — стръмни и недостъпни скали.

През тази зейнала паст се придвижвахме бавно. В челото бях пуснал конници, а зад тях пехотинци, за които капитан Мелет заяви, че били с най-здрави крака. Ако забележеха нещо обезпокоително, щяха да се върнат на бегом към главната ми колона и да ме предупредят.

Пусках ги напред по двойки с изричната заповед никой да не изоставя партньора си при никакви обстоятелства. Планинските воини ценят над всичко храбростта — най-храбрите могат да издържат на всякаква болка, без да извикат. Пленник, все едно дали е ранен, или не, го изтезават до смърт и ако издъхне, без да изкрещи, за него ще се говорят хубави думи около огньовете на планинците. Но това се случва рядко, тъй като племето е много опитно в кръвожадните си забавления.

Моите конници бяха опитни и си имаха свои правила: никога не оставяй другаря си, освен ако е мъртъв, а ако се наложи, убий го сам. Някои от мъжете си носеха малки ками, окачени на шиите и предназначени за самите тях в случай, че няма кой да прояви последната милост.

След четвърт миля проходът се разшири и продължихме още по-бавно. Звучи нелогично, но колкото е по-открит теренът, толкова по-идеален е за капан.

При преминаването на прохода Сулем съществуваше неизменна практика: първо пускаш пешаци да държат най-близките хълмове. След това колоната по пътя се придвижва, докато се изравни с тези предни постове. Втора група завзема следващите хълмове и изчаква първата да мине безопасно долу. Тъкмо това беше най-вероятният момент за засада — когато войникът си мисли, че няма да го нападнат и трябва само да се спусне по склона и да продължи по пътя.

Точно тогава пясъчниците изведнъж ще се превърнат в надала боен рев група воини — десетина, може би двайсет, които ще връхлетят върху постовете, ще засвяткат ками и преди някой да успее да реагира, по чукарите ще останат само голи трупове. Планинските воини ще се оттеглят с плячката и — ако Айса е бил лош — с някой и друг пленник за по-късни забавления.

Бяха ме учили, че когато нуманцийци са се били с планинци, рядко се е стигало до победа — най-много да се намерят един-два трупа или по-вероятно само петна от кръв и тишина, след което колоната тръгва отново.

Навлизахме в прохода Сулем с не повече от половин миля в час, ако имаше и толкова. Беше ме яд, яд на странните заповеди, изпратили някакъв глупав дипломат на сигурна смърт. Яд ме беше на плужеците, които командвах. Но най-много ме беше яд на собствената ми неспособност да измисля някакъв план. Какъвто и да е план.