Читать «Кралят-маг» онлайн - страница 13

Проходът се стесни отново и видях, високо горе на билото, останките от каменно укрепление, което Нуманция беше вдигнала преди две столетия, когато страната ни си беше имала крал вместо сегашната Власт на Десетимата и преди да позволим на кайтците, с подразбиращата се подкрепа на Майсир, да търгуват с нас чак до равнината.

Сега Кайт беше такава, каквато я предпочитаха Планинските воини — анархистична страна, в която всеки си имаше враг и всяко племе — отчаяна кръвна вражда със съседното. Акимът на трона в Саяна не беше нищо повече от фигурант и тъй като самият той беше разбойнически главатар, използваше крехката си власт като предимство в личните войни на собствения си клан.

Проходът се разшири и пред очите ни се появи селце. Легендата на картата ми гласеше: „Преструват се на дружелюбни към всеки пътник, но не заставай с гръб към тях. Преди да купиш от някого вода и плодове, накарай го да пие и да опита плодовете.“

Видях само шепа старци, няколко деца и никакви жени. Последното не беше изненадващо — Планинските воини старателно си криеха жените, както и цялото си друго имущество, от страх да не би някой по-храбър и юначен от тях да им ги открадне. Но това, че не се виждаха никакви мъже, подпрени нахално на копие или меч, беше обезпокоително.

Ескадронен подофицер Биканер ми каза, че най-вероятно са излезли на разбойнически набег, и добави навъсено:

— Макар че т’ва ще е най-доброто за нас.

Когато запълзяхме още по-навътре в прохода, зърнах на най-високия зъбер над нас смътно движение — сигурно беше наблюдател. После за миг още по-навътре блесна огледало, сякаш някой подаде сигнал за присъствието на чужди хора в прохода.

След още една миля се натъкнахме на ново човешко присъствие. По дирята, водеща встрани и нагоре от пътя, бяха разхвърляни трупове, полуизгнили. Бяха почернели, поне от няколко дни, и се разлагаха.

Един от бойците ми слезе от коня си и притича до телата да ги огледа. На пътя му с грак се разхвърчаха кани, ядосани, че са им нарушили обяда. Донесе, че са планинци, обрани и разсъблечени до голо. Видял стрела, забита в ребрата на един, и по оперението разбрал, че е стрела на планинец.

— Одеве рекох, че ако мъжете от онова село са излезли за набег, ще е най-добре за нас — каза подофицер Биканер. — Но това — посочи склона с труповете — означава нещо по-лошо. Кръвна вражда, най-малкото. А може и да се събират за война.

— Срещу кого?

— Все едно — отвърна Биканер. — Може да са от Саяна — презират ги, че са слабаци и са отстъпили планините. Може и на юг да е, в Майсир. Ама най-вероятно ще е на север. В Ърей. Няколко години минаха, откакто ни удариха, и сигурно лигите им текат при мисълта колко се е замогнал Ърей оттогаз и колко благини може да свият.

Най-вероятно беше прав — бях слушал в трапезарията на дивизиона как вече от пет години нямало някой хубав мор или още по-хубава война, та повишенията да валят като сухи листа в късна есен. Сигурно щеше да се получи величаво начало на една война, ако Планинските воини се появяха, вдигнали гордо копие с набучената на него глава на някой старши офицер нуманциец.