Читать «Кралят-маг» онлайн - страница 14

Сержантите на капитан Мелет завикаха и видях постовете да се спускат от хълма; други подофицери заподвикваха на отделенията си да се приготвят за следващия хребет — и отново бяхме готови за поредния си досаден жабешки скок.

Беше съвсем непоносимо. Денят напредваше; слънцето печеше точно по средата на небето.

„Добре — рекох си. — Назначиха ме да я командвам тая част. Значи ще я командвам.“ Ставаше все по-очевидно, че и да не е нагласено нарочно, то поне се очаква да се проваля. Винаги съм предпочитал да се проваля, като правя нещо, вместо да се издъня с изчакване и бездействие.

Подкарах към фургона, в който се возеше капитан Мелет.

— Капитане, искам да поемете командването на обоза, включително нашите фургони и резервните коне.

Отне му цяла минута мислене, преди да кимне.

— Добре, легат а̀ Симабю. А вие?

— Конницата ще препусне напред без никакво спиране, докато не намерим посланика.

— Но, легат… — Огледа се, видя, че могат да го чуят, затова скочи от седалката и се приближи до коня ми. — Легате, това противоречи на разпоредбите. Никоя част не се придвижва без обоза си, освен при бойно настъпление или на патрул.

— Моите заповеди, сър — казах категорично, — са да ескортирам посланика през прохода Сулем до новия му пост в Саяна. Това са заповедите — единствените разпоредби, които трябва да спазя.

Не изчаках за отговор, а извиках на Биканер. Напълваме манерките от ведрата с вода по фургоните, всеки войник си получава сухите провизии — телешко, сушено в горски плодове — и тръгваме. След десет минути вече препускахме в тръс по каменистия път.

Пратих двама напред със заповед да стоят в полезрението на ескадрона, да изчакват пред всяко място за възможна засада, докато почти ги настигнем, и отново да продължат напред в галоп. Сменях ги на всеки половин час.

Беше адски рисковано, но смятах, че имам някакъв шанс да успея. Първо, защото се придвижвахме по-бързо, отколкото щяха да могат планинците, въпреки че бягат като антилопи, и второ, защото никой не минава по този начин през прохода Сулем.

Съжалявах, че не мога да разчитам на пехотна поддръжка, тъй като да подкараш конница сама в пресечен терен, без острото око на пехотинеца, което да засече залегналия между камъните копиеносец, е все едно сам да си търсиш смъртта. Дори си бях мечтал да измисля някакъв начин да ги накарам да се движат по-бързо: или да ги качим зад нас и да скачат бързо от конете при среща с противник, или дори да висят на стремената ни, което бях правил като момче, когато бяхме петима, само с един кон. Трудно и за конете, и за хората — но смятах, че ще се получи. По-късно това се превърна в една от най-ценните тактики на императора за изненада на врага. Но нямах време да го обяснявам на капитан Мелет, нито да обучавам войниците му.

Напредвахме, докато не стана съвсем тъмно, и спряхме на бивак, без да палим огньове и с половината състав в охрана.