Читать «Кралят-демон» онлайн - страница 45

Вдигнах вежда.

— Звучи ми малко странно. Малцина биха помислили, че човек, избрал за занаят войната, е миролюбив.

— О, точно такъв си. Ако не беше, щеше да изпратиш двата ни полка със заповед да ударят здраво имението Ланвирн и да не взимат пленници — нито селяни, нито господаря им.

— Императорът заповяда Амбойна да бъде хванат жив.

— Не императорът, колкото и да го почитам, едва ли не като бог — отвърна тя, — е този, който ще трябва да се промъква в покоите на един магьосник. Понякога това, което баща ми наричаше „политика на кървавите ръце“, може да е добродетел.

— Понякога — да. Но не и тук. Не и сега. Искрено вярвам, че една от причините Кальо да е в руини е, че предшествениците ми и техните началници много са бързали с меча и въжето.

Маран стана и отиде до един прозорец.

— Този спор вече сме го водили. Нямам желание да го започваме отново. Не и след като се каниш да ме оставиш след час. Хайде, Дамастес. Нека да се любим. Остави ми малко от куража си със семето си. И ми дай нещо, на което да се радвам и за което да мисля, докато те няма.

Носеше обикновена копринена рокля и бързо я смъкна, свали и долната си риза, пристъпи до близкото ложе и легна.

— Остави си туниката. Искам да видя как ме любиш като войник, за да помня винаги какъв си. Ела при мен, Дамастес. Имам нужда от теб!

След няколко минути напуснах покоите ни. Отвън стоеше спокойният Карджан и един разгневен вестоносец в ливрея с цвета и герба на принца.

— Този дърдорко казва, че принцът искал да ви види — заобяснява Карджан. — Казах му, че сте ми наредили да ви оставя на мира. Тоя обаче искаше да влезе. Не се наложи чак да го зашлевя, но малко оставаше.

— Как смееш! — изсъска вестоносецът. — Аз говоря от името на принца!

— Боец! — изревах. — Имаш съобщение за мен, така ли?

— Да. Да, разбира се. Точно както каза този идиот.

— Тогава стига си ломотил и ме заведи при принца.

— Но няма ли да направите нещо на тоя… тоя…

Видя физиономията ми, затвори уста и заситни пред мен, напъвайки се да изпревари дългите ми крачки.

— Казах на вашия домин, че желая да ви придружа на този рейд — заяви принцът. — Той ми се направи на изненадан, после ми каза, че трябвало да обсъдя желанието си с вас — присви устни. — Понякога се чувствам по-малко владетел и повече затворник в този проклет замък! Проклятие, все пак обещах на брат си, че ще свърша работата по най-добрия начин, който знам, и се опитвам да го направя! Нямам желание да клеча на тоя трон като квачка на полог!

Изгледа ме с гняв. Срещнах погледа му твърдо и се изненадах, че той не отклони своя. Стисна челюсти и за миг долових нещо от вътрешната сила на брат му, едва овладяна.

— Моля за извинение, ваше височество — казах го съвсем искрено. — Случаят налага да бързаме и не взехме предвид вашите чувства. Повече няма да се повтори.

— Това не ме притеснява много — каза Рюферн. — Забравете го. Винаги съм се гордял, че назначавам подходящи хора и ги оставям да се справят сами.