Читать «Кралят-демон» онлайн - страница 47

Излезе, без да дочака отговор, и тръшна много силно вратата зад себе си.

Изчаках няколко мига, след което напуснах през същата врата. Принц Рюферн се оказваше по-добър човек, отколкото си мислех, и си напомних да не бързам с преценките си. Навярно императорът не беше сбъркал съвсем, като го бе направил принц-регент.

Тръгнахме на групи от по трима-четирима, следобеда. Цивилните напуснаха първи, после войниците, облечени в тъмни цивилни дрехи, със скрити оръжия. Беше ветровит студен ден, идеален за целта ни. Срещнахме се на уречения хълм на пет мили извън града. Щом се стъмни и пътниците оредяха, се спуснахме на широкия път и поехме към Ланвирн.

Залегнахме на разкаляния склон на хълма и се взряхме в Ланвирн. Бяхме петима: капитан Ласта, Синаит, Кутулу, Карджан и аз. Другите ми бойци се бяха скрили в паянтовия плевник зад нас. Беше скоро след съмване. Бяхме яздили цяла нощ — спряхме само веднъж за кратко да хапнем и да пийнем по шишенце вино. Гадателката Синаит бе направила заклинание върху шишенцата да ги стопли, тъй че когато продължихме, се бяхме посгрели.

Ланвирн, също като Полиситара, беше ограден с каменни стени. Самата крепост представляваше правоъгълник с квадратни кули на всеки ъгъл на високата седемдесет и пет стъпки цитадела. Имаше река, отклонена за ров около три от стените, а отзад имаше блато. Фермите на Амбойна бяха процъфтявали извън крепостта и схлупените къщурки на предградието се бяха умножавали около централната сграда, от другата страна на каменния мост, минаващ през рова. Тук-там по разкаляните ниви работеха селяни и по черните пътища скърцаха фургони. Освен ако всичко това не беше много изкусна заблуда, Ялон не знаеше, че идваме.

Огледахме поред всичко. Задната част на замъка представляваше голяма кула, над която се вееше знамето, подсказващо, че тук е резиденцията на Амбойна.

Синаит колебливо подхвърли, че би могла да опита малко търсещо заклинание, но че предпочита да не го прави, за да не предупреди Ялон. Съгласих се — щяхме да го намерим с помощта на грубата сила.

Първо трябваше да проникнем в крепостта. Щеше да е възможно един-двама да изкатерят външната стена, бяхме си взели куки и въжета, но целта ни не беше семейното имане. Хрумна ми нещо. Махнах на капитан Ласта да допълзи до мен и му посочих мястото, където според мен Ланвирн щеше да е най-уязвим.

— Рисковано — прошепна той. — Много рисковано. Да чакаме някой да ни отвори, така ли?

— Точно така.

— Хм. Четирима… не, шестима души — разсъди той. — Другите изчакват… къде, в един от онези сайванти ли? Най-близкия до рова?

— Не. Онзи там. Да не се приближаваме много до рова.

— Рисковано наистина. Но не мога да измисля нищо по-добро.

Спогледахме се, свихме рамене и планът беше приведен в действие.

Тънкият лунен сърп се беше издигнал, почти скрит зад движещите се облаци, когато се плъзнахме от сайванта към рова. Бяхме седмина: Свалбард, който носеше връзки и парцали за връзване на очи и уста; също толкова едрият Елфрик, един от хората на Кутулу; двама стрелци от Червените пиконосци (Манич и един мой стар другар от битките, може би най-добрият стрелец с лък, когото познавах, старши пиконосец Кърти); Кутулу; моя милост; и моята сянка, Карджан.