Читать «Кралят-демон» онлайн - страница 31

— Добре — отвърна Кутулу. — Властта на императора е справедлива… но и сурова към такива изверги.

— Трибуне — каза ясновидката. — Ще ми оставите ли една-две минути, преди да издадете заповедите си?

Слезе от коня и извади от багажа си една много тънка кама, чието острие блестеше като сребро, а дръжката беше от злато.

— Бих искала да опитам нещо, което не съм правила досега.

Опря острието до челото си, после — до сърцето. Отиде до тялото на легат Айли, докосна върха на камата до кървавата рана в гърдите му и се върна при багажа си. Извади намотка конец, който блесна като златен на светлината на гаснещото слънце. Замърмори тихо някакви думи, които не можех да чуя, и направи примка — осмица между дръжката и острието, и пусна камата да увисне водоравно. После зареди монотонно:

Кръв има. Имаше кръв. Търси Убиеца. Мъжа намери. Жената намери. Детето намери. Кръв търси кръв. Вярно посочи. Добре посочи. Кръв търси кръв.

Камата не помръдна. След това леко се залюля и посочи към селото.

— Точно както си мислех… — заговорих, но камата се залюля настрани, задвижи се като хрътка, търсеща миризма, и се успокои. Сочеше на десетина градуса встрани от Неверн. — Какво означава това?

— Изчакайте. Искам да се уверя — магьосницата отново зареди думите и камата повтори движенията. — Тези войници не са убити от хората в селото. Камата сочи натам, където са истинските убийци.

— Допускам, че селяните са знаели какво ще стане, но ги е било страх да предупредят. Ножът показва, че имат известна вина — продължи тя. — Не долових заплаха, нито врагове там. Чувството невинаги е благонадеждно, но все пак си струва да го обсъдим.

— Казахте, че селяните имат вина — намеси се Кутулу. — Това е достатъчно.

Синаит не отговори, но ме погледна с очакване. Сцената с онзи кръвожаден полицай се върна отново и гневът ми поизстина.

— Трибун — рече Кутулу, забелязал колебанието ми, — тези хора безусловно са виновни и заслужават наказание. Нима ще ги оставим, за да гоним мъгла, която ще се стопи между хълмовете?

Обърнах се към Синаит.

— Имперският полицай е прав. Можем ли да хванем истинските убийци?

— Не знам — отвърна тя откровено. — Има ли карта на района?

— Домин Биканер. Карта, ако обичате!

— Сър! — капитан Ласта извади карта от дисагите си, връчи я на Биканер и той я донесе.

— Можете ли… да я ориентирате, мисля, че беше думата? — попита Синаит.

Слязох, разпънах картата на земята и я свързах с терена с помощта на селото и едно лесно различимо било.

— Къде точно се намираме?

Клекнах и й посочих. Синаит се наведе до мен, взе бучка разкаляна пръст и я опря в петното, което бях посочил:

Ти си, което разбулваш. Ти си, което вещаеш. Истината покажи. Истината ми кажи. Джайцини на Земята, Лаймакс на тази страна, и другата, която неназвана ще остане. Но знае, знае тя, тя знае, че я моля, стани, което показваш.

И само за миг, заклевам се, че картата се превърна в миниатюра на околната земя, тъй че Неверн не беше вече кръгче с мастилени точици, а малки къщички и хълмовете наоколо се издигаха като модел на пясъчна дъска. Но после всичко стана отново каквото си беше. Синаит отново взе камата и я задържа със златния конец над картата, като мърмореше неразбираеми думи. Камата леко се наклони и Синаит сниши ръка, докато върхът не докосна картата.