Читать «Кралят-демон» онлайн - страница 33

Докоснах с ръка Карджан, ясновидката и Кутулу и тръгнахме към билото, ниско приведени. Синаит ме впечатли много — макар да нямаше войнишка тренировка и едва ли беше в най-добра физическа форма, вървеше, без да се задъхва и безшумно като всеки от нас.

Долу се виждаше малка долина, нещо като естествен амфитеатър. Пушливо горяха огньове. Не се мяркаха никакви демони, само петдесетина въоръжени мъже, присвити около огньовете. Някои печаха месо, други си лягаха под одеяла и кожи. Говореха си оживено, без дъждът да ги притеснява, и долових смях. Постове не забелязах.

Погледахме няколко мига. Вече се канех да се върна при бойците, но Кутулу вдигна ръка. Очакваше нещо. Един от мъжете стана и извика няколко имена. Други трима отидоха при него и се отдалечиха от огъня да поговорят.

Кутулу се наведе към мен и прошепна:

— Онези четиримата. Или поне единият, в центъра. Той трябва да е водачът им. Трябва ни жив.

— Ако е възможно — отвърнах малко скептично. В ръкопашен бой няма гаранции.

— Не ако е възможно. Имам няколко въпроса, на които трябва да се отговори — видях блясъка в очите му, отразили светлината на огньовете. Той извади две дълги, обшити с метал ръкавици, любимите си оръжия — бяха утежнени и пълни с пясък, и идеални за да приведеш за миг някого в безсъзнание. В лявата си ръка стискаше камата, която винаги носеше на гърба си.

Върнахме се и прошепнах последните си заповеди на капитан Ласта, а той мина по колоната и ги предаде на сержантите и офицерите. Исках Ескадрона на тигъра да заобиколи долината вляво, а Десета хусарска — вдясно. Трябваше да са на позиция, докато преброим до две хиляди, от момента, в който напуснат колоната, и да изчакат да подам сигнал за атака.

Започнах да отброявам бавно и мъжете се разпръснаха. На хиляда махнах с ръка и моите Червени пиконосци запълзяха в редица към билото.

Устата ми беше пресъхнала.

Беше време. Оставих да изтекат още няколко секунди и се изправих. В същия момент Кутулу скочи на билото. Помислих си, че не ме е разбрал, после изругах, разбрал какво прави.

— Пиконосци… Атака! — изревах и се спуснахме по склона към разбойниците. Кутулу беше пред нас и видях как връхлетя върху един и го събори на земята.

Последваха изненадани викове и крясъци. Мъже се занадигаха от постелите си, запосягаха за оръжията си. Някои се опитаха да побегнат, но видяха другите две войнишки вълни, спускащи се от отсрещния склон. Кавалеристите ми връхлетяха в безредната тълпа като фаланга копиеносци; сабите засвяткаха на светлината на огньовете и крясъците станаха по-силни — крясъци вече на предсмъртна агония, вместо на изненада. Някои от калийците успяха да пробият през сабите, но без надежда — стрелците ми стояха на интервал от трийсет стъпки от ръба на долината и стрелите с гъшите пера засвистяха.

Някой застана пред мен, с изпънати ръце да ме избута, и сабята ми го прониза в гърдите. Изритах го, измъкнах острието и се завъртях към друг, който замахваше с коса. Избих с ритник дългата дървена дръжка и сабята ми се заби в шията му.