Читать «Кралят-демон» онлайн - страница 30

— Може би — заговори ми тихо тя, — може би, трибуне, трябваше да си оставим малко време да научим повече подробности. Но разбирам, че сте решили да заловите онзи — или онова, — което е нападнало хората ви.

— Така е — думите й ме накараха да се замисля. „Онова“? — А ако наистина се окаже демон?

Тя сви рамене.

— Никога не съм се сблъсквала с току-що наял се демон. Ако е така, срещата сигурно ще е интересна.

Усмихнах се — малко насила. Една от причините да я избера беше пълното й безстрашие. Беше точно толкова воин, колкото всеки от нас.

— Сър! — беше Биканер. — Бойците са по конете и готови.

Карджан подкара към мен, повел Лукан. Зад него Кутулу яздеше един дорест кон, за който знаех, че е добър бегач, но можех и бебе да му поверя. Метнах се на седлото и изревах:

— Пиконосци! Напред!

Портите на цитаделата се разтвориха широко и излязохме в тръс в главния двор на замъка. Вратите бяха отворени. Уличните фенери на Полиситара вече светеха в здрача отвън.

Зърнах Маран на една вътрешна тераса. Само за миг бойният гняв ме остави и си помислих какво е да обичаш човек, избрал живот като моя, когато всяко сбогуване може да е последното. Но нямаше време за такива мисли. Препуснахме в галоп в поройния дъжд и извън града, с мисъл за кръв.

Дъждът поспря и гаснещата светлина на слънцето открои селцето Неверн. Намираше се на билото на един хълм и макар да нямаше крепостна стена, можеше да се отбранява лесно в няколкото тесни улички между древните каменни зидове на къщите. Чух бебешки плач от една, усмириха го бързо. Но селото погледнахме само за миг.

Покрай пътя, на огромни касапски триноги, висяха двадесет и пет голи трупа, нанизани с куки през гърдите. Бяха незавърналите се пиконосци. Огледах тялото на легат Айли. Освен грозната рана в гърдите нямаше други следи от насилие. Но не беше издъхнал леко — лицето му, както и на останалите, се беше сгърчило в гримаса на страх.

Спомних си бълнуванията на конник Габран за хората, превръщащи се в змии, и си представих колоната на легат Айли преди няколко часа — как излизат на площада на селото, канят се да започнат изслушванията, виждат как струпалата се селска тълпа започва да се променя, да се гърчи, превръща се в змии… и змиите плъзват към тях.

Стиснах зъби. Онези, които бяха всели ужас, щяха да го изпитат сами. Извиках командира на Десета хусарска капитан Пелим и му заповядах да обкръжи селото със стоте души от ротата си. Да избият всички, които се опитат да напуснат — мъже, жени и деца. Той отдаде чест и ротата му препусна.

— Намеренията ви, трибуне? — попита официално Кутулу.

— Това село е виновно за убийството на двадесет и пет души техни съотечественици, нуманцийци. Според закона за военното положение смятам да ги избия.

Очите на ясновидката Синаит се разшириха. За миг си спомних онзи полицейски сержант, който се канеше да убие трима невинни старци, но пропъдих тази мисъл.