Читать «Кралят-воин» онлайн - страница 208

С хода на битката тези войници-машини подобряваха бойните си умения. Все още не можеха да се противопоставят на опитните бойци, но бяха много по-добри от новобранците, които хвърлях в предните редици. Като че ли изобщо не се уморяваха, а и нямаха нужда от храна и отдих.

Синаит се опита да направи заклинание, което да премахне създалата ги магия, но без успех.

Колкото до градската стража на Никиас, разбрахме как са поддържали мира в града още щом надушихме вонята от жилищата на товиетите. Явно по изричната заповед на Тенедос бяха избити всички, не само сражаващите се, и стражите бяха проявили ужасно въображение в това клане.

Изчаках няколко от тях да се предадат, след което ги предадох на товиетските части и им казах да постъпят с тях, както пожелаят. Всеки, който вярва, че само врагът може да прояви въображение в изтезанията, никога не е бил на война. Бях отвратен от своите съюзници и от себе си затова, че го позволих. Но слухът бързо се пръсна и след това намирахме все по-малко изкормени жени и деца в къщите, белязани със знака на товиетите.

Очаквах Тенедос да атакува с Велики заклинания, след като улиците на града бяха плувнали в достатъчно кръв, та дори Сайонджи да се задави от радост, но не последва нищо. Нашите чародеи с лекота отбиваха заклинанията му и тези на Корпуса на маговете.

— Виждаш ли — подхвърли Йонджи. — Това доказва, че истината и справедливостта са на наша страна и че доброто винаги тържествува. Хе-хе.

Двамата с Линърджис го зяпнахме, и тримата — опърпани и капнали като всеки от воините ни, и за първи път от няколко дни намерихме сили да се изсмеем.

Схватките бяха ужасни. Всеки малък сблъсък беше като предишния, сражавахме се от сграда на сграда, от каре до каре, от улица до улица. Съгледвачите притичваха напред и намираха поредния опорен пункт на врага. Понякога — не често, но понякога — се оказваше възможно да ги измъкнем навън с магия, но обикновено трябваше да бъдат изтръгнати от мъже, готови на смърт. Знаеха епитафията си, например: „Убити при щурма на четириетажната бяла жилищна сграда на пресечката на улици Кер и Мамин“. Знаеха, че това ще е единственият им паметник и че имената им няма да влязат в баладите.

С напредването на битката войниците ми ставаха все по-ловки. Вместо да щурмуват фронтално, се качваха на покривите и мятаха долу копия, стрели, керемиди и камъни. Или разбиваха стените с тарани и нахлуваха в гръб на противниците си.

Жителите на Никиас се свиваха по мазета и стаи, предаваха се, когато беше възможно. Но ставаха грешки, по някой стрелец пускаше тетивата при първия звук и някое дете падаше с писък, дете, бягащо към него да потърси закрила.

Всички едва залитахме изтощени и някои започваха да правят грешки, заставаха на позиции по места, където знаеха, че ще са в обхвата на вражеските стрели, палеха нощем огньове да се стоплят, притичваха на открито за по-добра стрелба — фаталните грешки на останалите без сили.