Читать «Кралят-воин» онлайн - страница 219

Не мога да се съглася, че съм бил пълен глупак да му повярвам. Нито че всеки друг около мен бе също толкова запленен от него. Но все пак…

Не. Не мога да бъда крал.

Е, тогава кой все пак ще управлява любимата ми Нуманция?

Кой драговолно ще се заеме да разреши многобройните ни проблеми?

Тези големи въпроси са очевидни, но има и други, които терзаят душата ми. Линтон Барда, ако е жива, все още е курва, а семейството й, което толкова добре служи на отечеството си, тъне в бедност. Има разбойници по пътищата, но има и скитащи мъже, бивши войници, които не знаят как ще живеят отсега нататък; селяци като Гунет и нейните хора, макар че те са безкрайно по-щастливи от много други, защото си имат добра водачка.

Какво да кажа за всички тези хора, които се връщат в ума ми толкова ясно и рязко, все едно че току-що съм ги оставил, хора, които съм познавал от години, хора, които съм виждал за миг, хора, които познавам добре, и непознати, които съм зървал мимоходом? Кой ще ги управлява?

Помня девиза на своята фамилия:

„Държим на верността.“

Но никой няма право да ме помоли да поема тежестта на короната. Достатъчно дадох за своята страна. Искам просто да ме оставят на мира, било в Симабю, било в Никиас, може би като скитащ негарет, отвъд границата, в Майсир. Кимея нали ми каза, че такъв живот ще й хареса?

Късно следобед Йонджи дойде и ми каза, че делегация от най-висши оцелели благородници се е събрала в Никиас.

Утре, твърди той, ще се съберат и ще настоят да бъда коронясан.

Според Йонджи това било много смешно.

Поговорихме си с Кимея до полунощ, след това я оставих сама в леглото, и отидох в голямата дворцова катедрала, където крале и други владетели на Нуманция от незапомнени времена са се молили на боговете.

И също отправих своята молитва.

Но не получих отговор — нито от Айрису, нито от Сайонджи, нито от мъдрия бог-маймуна на Симабю, Вачан, нито от божеството на фамилията ми, Танис.

Тъмното пространство на храма ми отвърна с шепота на моите одежди, на моя дъх и на стъпките ми, докато крачех напред-назад.

А въпросът си остава:

Сега какво, Дамастес а̀ Симабю?