Читать «Кралят-воин» онлайн - страница 205

Зад гърба ми се разнесоха викове и първият сал се показа от тъмнината. Мъжете се изсипаха от него и затичаха нагоре по брега; втори сал се появи зад първия, приближи се и изругах — идваха твърде бързо, въпреки заповедите ми.

Салът спря, мъжете стъпиха на сушата, още един дойде веднага след него, и вече имахме на брега две роти.

Видях един с капитански пояс, поверих му предмостието на десанта, наредих му да върне празните салове за подкрепления и той кимна.

Не можехме да се задържим тук, трябваше да се движим. Изревах за атака и метнах лъка си през рамо. Поехме бегом напред, налетяхме срещу вражеските позиции и закънтяха мечове, и закрещяха издъхващи мъже. Един замахна към мен с боен чук, сниших се и посякох ръката му до костта, друг се появи отпред и настъпи с тежко копие. Знаеше си работата — държеше дебелата дръжка под мишница и нападаше с къси мушкания. Парирах, още веднъж, този път той замахна с цялата дължина и за малко не ме промуши в корема. Извъртях се, оставих го да ме подмине, ударих го през лицето с ефеса на меча… и бойците на Тенедос вече отстъпваха.

— Продължавай! След тях!

Един войник ме задърпа за ръкава.

— Сър! Въжето се скъса!

За малко да рухна отчаян, но не можех да се предам. Изръмжах му нещо и затичах след войниците си, в ядрото на врага. Добре, вече бяхме обречени. Но не бяхме длъжни да го признаем, нали?

Добре поне, че войниците срещу нас не бяха онези безлики убийци, в които Тенедос бе превърнал невинните граждани. Поне засега.

Пред нас имаше група офицери и сержанти. Само миг им остана да разберат, че сме врагове, и вече бяхме сред тях, избивахме ги и продължавахме да тичаме напред, като оставяхме по пътя си диря от ранени и убити.

Вече нямаше врагове наоколо и бяхме в средата на полуострова, между горящите изоставени сгради. Изтичах в челото на задъханата редица и изревах:

— Към моста!

Блеснаха яростни очи и бойците тръгнаха след мен, към виковете и сигурната смърт.

Завихме и видяхме срещу себе си войниците на Тенедос. И барикади от каци, бурета, мебели, бали с плат. А в другия край на площада — мои войници.

Щом ни чуха, тези пред нас се заобръщаха — взеха ни за подкрепление. Само няколко секунди им останаха да разберат кои сме, и вече бяхме между тях, сечахме и избивахме, без да спираме, защото щяхме да загинем, ако спрем, макар да бяхме вече в лапата на Сайонджи и ноктите й да се бяха впили в гърлата ни — по-малко от двеста души срещу хиляда.

Чух протяжен боен вик и мъже — моите мъже — щурмуваха иззад вдигнатите набързо укрития, и настъпи пълно безумие.

Вече нямаше кого да убивам, а пред мен стоеше задъхан Йонджи.

— Великият ти план не изглежда толкова впечатляващо тук, колкото отвъд реката, симабюецо.

— Прав си, мамка му! Какво предлагаш?

Той сви рамене.

— Оставяме десетина души да държат тук и се връщаме при моста. Предполагам, че не са само тези тъпаци тук.

— Грешно предполагаш — казах му за саловете и скъсаното въже.