Читать «Кралят-воин» онлайн - страница 204

Едрият мъж я вдигна и видях, че е Ябиш.

— Кучи син! Мръсна свиня! — изхлипа тя. — Точно както си мислех… оставяш ни да умрем, проклет да си от боговете дано! Тенедос е пуснал стражата си с войска в града и избиват хората ни… избиват ги до крак!

Помислих да й обясня, да й кажа, че загива цялата ми проклета от боговете армия. Но нямах време за обяснения.

— Чуваш, отведете я в лагера и я вържете! Само безумци ни трябват в тази нощ. Свалбард! Качвай си задника на борда — и благодаря — след това викнах на мъжете: — Избутай и греби здраво. Да вървим да си навлечем малко беля на главите.

Реката задърпа лодката и се заклатушкахме почти на една страна, въжето се развиваше от кърмата и се влачеше след нас. Нощта бе ветровита и проклех боговете, а може би се помолих, щом усетих, че бурята се усилва. Контразаклинанията на Синаит не бяха прихванали и Тенедос щеше да ме удави тук, в този бесен въртоп… и в този миг вятърът заглъхна, макар че вълните продължаваха да кипят и да мятат парцали пяна.

— Греби по-здраво! — изревах и мъжете напрегнаха мишци да устоят на течението, мъчещо се да ни откъсне и да ни понесе надолу към морето. Отпред се виждаха огньове, все по-близо, ставаха все по-големи и вече можех да видя отсрещния бряг. Човекът до мен изхърка немощно и цопна във водата със стрела в дробовете.

Изсвистя тетива и стрелецът от другата ми страна изръмжа доволно:

— Набучих го, кучия му син!

Чуха се викове. Врагът ни беше видял.

Лодката се заби в плитчините, едва не ме изхвърли, наскачаха мъже и задърпаха тежките въжета, намериха стълбове, за които да ги завържат. Други започнаха да теглят въжето над реката и когато дебелото въже, вързано за него, започна да се влачи, занапрягаха мускули.

Няколко души затичаха нагоре по брега, отблъснаха разкъсаната редица нападатели, върнаха се и задърпаха с останалите.

Двамата със Свалбард също хванахме въжето. Още войници на Тенедос налетяха отгоре, отбихме ги и пратихме хора да приберат оръжията от труповете.

Някой извика: „Хванахме го!“ и видях как краят на тежкото въже се измъква от водата като туловище на грамадно влечуго. Изтеглихме го на брега, вързаха го за статуята на някакъв бог и го затегнаха здраво.

Видях как саловете, предназначени първоначално за заблуда, идват през реката. Въжето щеше да им помогне да преодолеят течението и да дойдат при нас. Но не повече от три-четири сала можеха да го използват едновременно, за да не се скъса.

Отгоре срещу нас се спуснаха още войници, други се опитаха да ни заобиколят във фланг. Едните отблъснахме, вторите принудихме да потърсят укритие. Нощта свършваше, но пожарът продължаваше да бушува, складовете около нас горяха и гъстите пушеци ни задавяха.

Планът ми вече беше напълно разбит — трябваше да остана на командния си пост и да се опитвам да опазя някакво подобие на ред. Но не можех да пратя някого на почти сигурна смърт, без сам да тръгна.

Присвивах се със заредена стрела, надигах се и стрелях, щом видех цел, залягах и нечие копие или стрела изсвистяваше над главата ми, преди да издрънчи в каменните плочи; бронята ми поемаше удари на камъни, хвърлени с прашка.