Читать «Кралят-воин» онлайн - страница 201

Майстор бях станал в преструвките — лежах си кротко и дишах дълбоко, уж напълно отпуснат и уверен в победата. Няколко пъти дори успях да се самозаблудя дотолкова, че трябваше да ме събуждат в уречения час.

Не и този път обаче, когато всичко се задвижваше и самият план на битката беше нелепо сложен. Без Кимея, която щеше да влезе в действие с първите, нямаше много смисъл да лежа и да се пуля в мрака на шатрата си.

Издържах до полунощ и отидох в щабната шатра.

Един от шпионите на Кутулу, точно срещу нас на другия бряг, в ядрото на вражеските позиции, дойде и докладва в щаба. Нямаше никакъв знак, че Тенедос ни е разкрил и че армията му е вдигната по тревога.

Някой е казал, че няма боен план, който да оцелее след първото хвърлено копие, когато всичко се проваля и настъпва пълна суматоха — и че само бедният пехотинец може би знае какво точно става: неговата задача е просто да убие този, който се е изпречил на пътя му, после — следващия и следващия, докато не остане никой за убиване или самият той не се задави в собствената си кръв.

Дисковете-огледала, които Синаит беше използвала да ми покаже Тенедос още когато създавахме армията си, бяха подобрени. Беше открила, че понякога може да се получи картина, но по-често магьосникът, който носеше такъв диск, можеше да говори през него и думите му да се разбират от всички останали. Проблемът беше не само маговете на Тенедос да не прекъснат магията, но и да не започнат всички да бърборят едновременно.

Дънерите се бяха понесли по течението, войниците се бяха вкопчили в тях точно както двамата с Кимея бяхме привързали лодката си за огромното изкоренено дърво. Тук-там някой се изпускаше и падаше, или дървото се превърташе и мъжете пльосваха във водата; някои успяваха да доплуват до брега, други потъваха — мъже, чиято храброст ги бе накарала глупаво да заявят, че умеят да плуват.

Но дънерите продължаваха напред, стотици и стотици, с по петнайсет или повече души на всеки.

Същия следобед Синаит поиска да й се вдигне павилион близо до реката, зад един хълм, който да скрие действията й от врага, и започна да копае с малка омагьосана лопатка. Приличаше на детенце, което си играе и си прави вадички за лодките-играчки.

Но изобщо не беше игра.

След като приключи с ваянията си от кал, тя отиде до Латейн с охраната си и церемониално напълни ведро с вода, изля го, като мърмореше монотонно, после напълни други ведра и ги изсипа в малките вадички.

Сега, посред нощ, светнаха огньове, маговете запяха монотонно и странните миризми и искри се усилиха. Калната вода във вадичките потече, все едно че е част от реката, с невидимите й течения. Примигах, като видях как бреговете се замъглиха и се превърнаха в съвършен умален модел на Латейн.

Синаит продължи напева си, вече по-силно, все така на непозната реч, отиде до единия край на вадичката си и отвори една торбичка. Извади от нея тресчици, едва видими за окото, и грижливо ги пусна във водата. Бяха късчета, издялани от дънерите, които носеха войниците ни към Никиас.