Читать «Кралят-воин» онлайн - страница 199

— Щом двамата с Тенедос не успяхме да унищожим ордена ви преди седемнайсет години, откъде тази арогантност да си въобразявам, че бих могъл да го направя сам сега? — понечих да продължа, но замълчах, налях си чаша вода и я изгълтах.

Ябиш беше стиснала устни. Химчай кимаше бавно и замислено.

— Само още едно нещо. Ако сега не направите нищо, ако останете настрана от тази последна битка, каква според вас ще е благодарността на Нуманция, след като войната бъде спечелена, след като Тенедос бъде съкрушен? Погромът като онзи, който преживяхте преди години, е нещо ужасно. Но много по-лошо е когато хората започнат сами да се избиват взаимно.

— Виждали сте го това, виждали сте каква разруха могат да причинят на всички разгневените маси. Колко от най-добрите ви планове тогава се провалиха само защото хората полудяха от жажда за кръв и всичко потъна в хаос? — изгледах ги един по един.

— А ако победи Тенедос? Тогава какво? Мога съвсем искрено да ви заявя, че той изпитва ужасен страх от вашия орден. Знае, че съществувате, знае, че воювате на моя страна. Ако той победи, не мислите ли, че ще ви отмъсти ужасно, точно както ще отмъсти на мен и на всеки, който му се е противопоставил? Съжалявам. Но този път не можете да си стоите в скривалищата и да чакате бурята да премине.

Знаех, че аргументите ми не са достатъчно подредени и цялостни. Най-сетне намерих достатъчно благоразумие да млъкна.

Тримата се спогледаха. Не знам как взеха безмълвно общото си решение, но Джакунс заговори пръв.

— Ще изпълним заповедите ви.

— Да — потвърди Химчай.

Ябиш ме гледаше навъсено, със свити устни. Двамата с нея никога нямаше да се сприятелим.

— Ще се бием — заяви тя. — Но дори за миг не помисляйте за измяна.

Излезе от шатрата и двамата я последваха. Джакунс хвърли поглед през рамо, сви рамене като за извинение и платнището се спусна.

Последното, което ми трябваше толкова близо до битката, беше раздорът. Скръцнах със зъби и заразглеждах отново картата, която бях започнал да проучвам.

Не минаха и пет минути и Свалбард почука на дървения стълб на шатрата.

— Да?

— Кутулу иска да те види.

Сега пък какво?

— Пусни го.

Дребният мъж влезе.

— Добре се оправи с товиетите.

— Чул си?

— Разбира се.

— Е, добре — бях леко развеселен. — Обясни как все пак подслушваш в шатра, пред която стои Свалбард, без никакви проклети мебели, зад които можеш да се скриеш, с половин дузина други часови около нея, при което е невъзможно да се приближиш скришом. С магия?

— Не съм магьосник — отвърна намръщено Кутулу.

— Но си имаш начини?

Кимна, видя, че се усмихвам, и също се подсмихна.

— Радвам се, че одобряваш това, което направих. Надявам се, че проблемът е решен и можем да продължим да се тревожим за същинския ни враг. Нещо друго има ли?