Читать «Кралят-воин» онлайн - страница 179

Тъй като беше война, лагерите на частите ми, макар и донякъде разбъркани вътре, бяха разположени като настръхнал таралеж. Барикадирахме района: храсти и клони, дълги колове, наострени от двете страни и забити в земята с наклон навън, окопи и естествени прегради като трънливи шубраци. Преди да се свърши всичко останало, на равни интервали се поставиха постове.

Колкото и да бяха уморени, хората ми винаги се трудеха здраво, защото колкото по-скоро се вдигне лагерът, в толкова по-голяма безопасност сме, а и храната идва и се изяжда по-бързо.

За щаб избрах най-високия хълм, наредих шатрата на двама ни с Кимея да се опъне малко по-назад и започнах да копая тоалетната, докато Свалбард се погрижи за конете, а Кимея приготви леглото ни — два походни нара, които Свалбард беше нагласил да се съединяват, походното ми писалище, нейния скрин с магически неща, ваната ни — това бе цялото ни обзавеждане.

Едва бях обърнал няколко лопати пръст, когато в лагера ни се изсипаха цивилни. Сигурно бяха напуснали Никиас същата заран и бяха останали зад конниците на домин Кофи, докато не стане възможно да продължат. Носеха ни пресни зеленчуци, риба, печено пилешко, мръвки телешко, вино, бренди и най-често самите себе си. Единственото, което наредих на интендантите ни да откажат, беше брендито, а за виното се погрижих да се разпредели поравно, по малко за всеки, да не вземе да се напие някой.

Лагерът заприлича повече на място за пир, отколкото на военен бивак, но никаква опасност нямаше. Или не много голяма поне. Очаквал бях нещо подобно и казах на офицерите си да си затварят едното око за повечето работи, стига да няма насилие и дежурните и горките копелета на постовете да не станат невнимателни.

Бях вече до колене в земята и се канех да изкопая до кръста, тъй като, изглежда, щяхме да се задържим тук повечко време, с голи гърди и потен, когато заехтяха тръби и един вестоносец съобщи, че са пристигнали Скопас и Трерис, с ескорт от сто конници.

Понечих да се измъкна от дупката и да си навлека куртката, но премислих и продължих да копая. И вярно, когато Скопас и Трерис дойдоха, се изненадаха, че виждат генерал да върши черна работа, вместо да си седи и да раздава команди. Точно това впечатление исках да създам. В тази армия всеки работеше, всеки воюваше и ако излезехме заедно на бойното поле, това правило щеше да важи и за войската на Съвета.

Скопас беше облечен в нещо като военна униформа — с високи ботуши, брич и стегната на шията куртка. Но гърдите му бяха толкова нелепо отрупани със златни и сребърни дрънкулки, че се зачудих в каква армия си въобразява, че служи. Трерис, както и преди, беше в проста сива униформа, с готово за бой оръжие и погледът му беше студен като стоманата в ножницата.

Скопас ме поздрави много витиевато, нарече ме „героя на времето“, „един от най-великите пълководци и воини“, които била познавала Нуманция, и прочие и прочие, явно за пред адютантите си и за пред всеки от войниците ми, който можеше да го чуе. Ако го беше направил Барту, сигурно щях да се разсмея, но забелязах, че хитрите оченца на Скопас шарят насам-натам, за да оцени ефекта от хвалбите. Точно това пресметливо хитруване бе причината да не искам да се меся в политиката.