Читать «Кралят-воин» онлайн - страница 177

— Три пъти дръжки — изсумтях. — Майната им на всички тронове. Можеш ли да си ме представиш като крал Дамастес?

Изгледа ме странно и потръпнах. Тя реши да смени темата:

— Поне никой досега не е споменал за женитба.

— Не те ли интересува?

— Не и ако има начин да го правим, без да ставам нечия жена като кон или къща. Не съм собственост и никога няма да бъда — заяви тя пламенно. — Доколкото разбирам, единствената цел на брака е, като някой пукне, да се раздели имуществото, а в нашия случай май няма да има много за делба.

— Или може би ако има деца — наведе глава, подуши цветето, което й бях дал, и добави тихо: — Мисля, че това ще ми хареса.

Смразих се, все едно че беше задухал зимен вятър.

— Моля те, Кимея. Не говори за такива неща.

— Защо?

Скръбта ме стегна за гърлото.

— Защото… сигурно ще ти прозвучи все едно, че изпитвам самосъжаление, и може би е така, но всеки път щом се стигне до това да имам деца и дълго щастие, ми ги отнемат.

Лицето й замръзна.

— Винаги ли ще ми се напомня за това?

— В името на Айрису, не. Не исках да кажа това. За нищо не мислех, просто когато нещата ми тръгнат добре, късметът ми сякаш винаги изневерява. Има една стара войнишка поговорка: ако не беше лошият късмет, щях ли изобщо да имам късмет? Понякога ми изглежда точно така.

— Лош късмет? Бивш Първи трибун Дамастес а̀ Симабю, избягалият затворник а̀ Симабю, генерал а̀ Симабю се оплаква от късмета си?

— Славата понякога не компенсира пропуснатото.

— Ти наистина изпитваш самосъжаление. Я се наведи да те целуна.

Подчиних се, колкото и да изглеждаше глупаво.

— Значи ти ще се грижиш за външния късмет — каза тя. — Аз ще се оправям с вътрешния, нали? Единствената ти грижа е да утоляваш неутолимата ми сласт. Иначе някоя нощ може да се промъкна в палатката на Йонджи.

— Неговият език е два пъти по-дълъг от моя — отвърнах, зарадван, че сменяме темата.

— Няма как да го знам. При набега ми се стори малко досаден. Нито един намек не ми подхвърли, да не говорим за нещо друго.

— Йонджи? — възкликнах удивено. — Благородство у мъж, който изчука повечето женени дами в Никиас и се би на дуел със съпрузите им рогоносци?

— Не и в това превъплъщение — увери ме тя. — Слушала съм тези истории… по дяволите, ти сам си ми ги разказвал. Този път можеше да мине за храмов пазач. Или храмова девица.

— Слушал съм за тези храмови девици — казах похотливо. — Тема за много войнишки балади. Ти какво знаеш по тази тема?

— Бях такава, около месец. Подхвърляха ме от едно място на друго.

— Не си ми разказала за тази част от живота си.

— Няма нищо за разказване. Спиш на гол камък, ставаш преди съмване, прибираш се в килията, щом се стъмни. Молиш се много и ядеш храната, която се е откъснала от сърцето на някой селяк. После пак се молиш. Толкова ужасно скучно беше, че дори не ми се искаше да се галя — знаеш къде. Въпреки че имаше две-три жени, които предлагаха да се погрижат за тази подробност. Никога в живота си не съм се радвала толкова, че мога отново да тръгна на път… освен когато не излязох от затвора, поне в началото.