Читать «Кралят-воин» онлайн - страница 175

В шатрата се бе възцарила мъртва тишина.

— Стана достатъчно светло, за да видим раздвижването. Лодките им бяха натоварени и видяхме как издърпаха първите от бреговете и блатата и как течението ги повлече. Запалих огъня и той лумна мигновено, билките, и праховете, който бях добавила, отпратиха яростните пламъци нагоре в огромен вихър. Разполагахме само с няколко мига, докато някой види този огън, а той изглеждаше — и беше — съвсем неестествен. Изрекох още веднъж заклинанието и хвърлих дървените стърготини от лодките на Тенедос в пламъците.

Кимея замълча. Вдиша дълбоко, допи чашата си и я напълни пак.

— Лодките по реката пламнаха. Първо — искри, след това пламъчета и хората се опитваха да ги угасят, но пожарът беше свръхестествен и можеше да угасне едва след като моят огън изгори. Пламъците лумнаха и и самите хора пламнаха и почнаха да скачат във водата. Повечето не можеха да плуват. Огньовете бушуваха и водата носеше лодките, празни и обгърнати в пламъци. Реката беше пълна с хора. След това се чуха още по-силни писъци, отекнаха над реката и водата закипя. Крокодили.

Потръпна и отпи от виното.

— Речните животинчета добре се нахраниха тази сутрин — подхвърли весело Йонджи. — А реката, великата Латейн, плувна в кръв. Беше безумие. Пълен хаос. И точно тогава ги нападнахме. Ударихме ги в самото сърце на доскорошния им лагер, където колоните чакаха заповед да тръгнат в марш.

— Това му се вика клане — продължи той. — Сто и петдесет безумци срещу армия от… колко? Милион? Два милиона? Но бъркотията беше пълна, врясъци отвсякъде, никой не знаеше какво става и кой какво прави, мятахме огнените пръчки срещу товарните животни и колите. Тичахме напред и избивахме всички наред.

— Дадохме и жертви, разбира се — той се намръщи. — Но избихме многократно повече, сигурно сто пъти повече, за няколкото минути, докато бяхме сред пълчищата им. Дотичахме до другия край на празния лагер и се смяхме като смахнати. Спряхме, колкото Кимея и другите магове да хвърлят заблуждаваща магия, и побягнахме пак. Кимея каза, че маговете им хвърляли магии по нас, но силата им беше разбита, самоувереността им — рухнала и така се спасихме, и побягнахме по пътя посред бял ден, без никой да ни преследва — нито магия, нито войници. На север намерихме изоставен сал, избутахме го и течението ни понесе надолу, измъквахме се от наносите и тинята с помощта на дългото весло. Покрай нас плуваха парчета и… такова де.

— И трупове — промълви Кимея толкова тихо, че трябваше да наострим уши, за да я чуем. — Не бях виждала толкова трупове. Тела… и части от тела. И крокодилите продължаваха да се хранят с тях.