Читать «Кралят-воин» онлайн - страница 176

Пресуши чашата си и стана.

— Ето, това причинихме на Тенедос.

Офицерите наскачаха и почнаха да поздравяват Кимея и Йонджи за невероятната победа.

Не знам дали някой обърна внимание, че Кимея плаче.

22.

Измяна в Никиас

Времето на росите отстъпваше на Времето на ражданията и ставаше все по-топло, но мрачното предчувствие не ме изоставяше. Сражавал се бях почти непрекъснато от осемнайсетгодишен. Двайсет години кръвопролития, до гуша ми беше дошло.

— Та какво ще правим, като дойде мирът? — попита Кимея.

— Вече сме „ние“? Дълбоко съм поласкан — отвърнах и се поклоних в седлото.

— Ти си единственото, което ме интересува — каза тя. — Да си играя на политика с моите братя и сестри? Та аз дори не знам дали товиетите ще се съгласят да влязат в законното управление. Готова съм да се обзаложа, че много ще им е трудно да правят компромиси с враговете си, след като преди най-доброто решение беше просто да ги душат. Най-вероятно ще измислят някой проблем с пороците на властта, ще минат отново в нелегалност и ще изровят жълтите въжета. Макар винаги да съм се чувствала товиети по дух, не мисля, че това е за мен.

— Каква благодат. Не мога да си представя как ще обяснявам защо дамата ми малко закъснява. „Трябваше да се отбие да удуши един-двама търговци, смята, че я скубят с цените. Няма ли да пийнете чайче, докато я чакаме?“

— Какъв дом си представяш, че ще имаме? — попита тя.

— Не знам — наведох се от седлото, откъснах от близкия храст един червен цвят и й го поднесох. — Не знам дали ще се върна в Симабю, колкото и да съм дрънкал за прелестния живот на благородния тъпак.

— А държиш ли… държим ли да живеем толкова далече от вихъра на събитията?

— Да, по дяволите — отвърнах, без да се замислям. — Твърде дълго се задържах в цялото това трепане и блъскане. Но бихме могли да живеем в… не, не в, но да речем близо до някой по-голям град и ти ще ме държиш в течение. Всяка нощ се връщаш при стареца и му разправяш за последните моди и клюки.

— Дръжки. Където отидеш ти, там ще съм и аз.

— Хм. Току-що ми хрумна нещо. Знаеш ли, никога не съм се тревожил за пари. Или не съм имал пукнат петак, но съм имал войската, или съм имал толкова много, че да не мога да ги изхарча за цял живот.

— А сега… — порових в кесията на колана си и извадих само няколко монети. — Тези са от… кога? Откакто обрахме лодката? И това е единственото злато на мое име.

— Нуманция едва ли ще остави човек, който е направил за нея толкова много, да умре от глад.

— Когато свърши кризата, ще вярваш в хорската щедрост по-малко и от мен. Виждал съм твърде много сакати войници, оставени да просят на улиците. Хм. Може да си намеря някоя работа с Линърджис. Ще хванем пътя и ще продаваме парцалки.

— Два пъти дръжки — каза тя. — Но като си помисля, съмнявам се, че претенциите ми за именията на Амбойна ще бъдат зачетени, така че май сме обречени да живеем бедно, но нечестно. И щом ще е така — по дяволите, дай да прехвърлим границата и да идем при твоя приятел Бакр. Както ми го описа, доста забавно е да си негарет. Пък и винаги можеш да вземеш трона в Джарра. Техните благородници като че ли предпочитат повече да се бият едни други по главите, вместо да се погрижат за страната си.