Читать «Шутът на кралицата» онлайн - страница 351

— Можете ли? Това вероятно ще помогне. Защо не ми отговаря този глупак?

Пристъпих малко напред и се обърнах към командира на френски:

— Капитан Гатинг поднася извиненията си, но не може да говори френски. Мога да ви превеждам. Аз съм мадам Карпентър. Дойдох за съпруга си, за когото е платен откуп, а капитанът идва за другите мъже. В пристанището ни чака кораб.

Той се поклони леко:

— Задължен съм ви, мадам. Мъжете са събрани и готови. Първи ще бъдат освободени цивилните граждани, а след това войниците ще слязат на пристанището. Оръжията няма да им бъдат върнати. Постигнато е споразумение за това.

Преведох на капитана и той ме погледна намръщено.

— Трябва да получим обратно оръжията — каза той.

Свих рамене. Можех да мисля единствено за Даниел, чакащ някъде зад стените на крепостта да бъде освободен.

— Не можем.

— Кажи му, че сме съгласни; но му кажи и че не съм доволен — каза кисело капитанът.

— Капитан Гатинг е съгласен — казах без замисляне на френски.

— Моля, влезте вътре.

Командирът ни преведе по подвижния мост и влязохме във вътрешния двор. Друга дебела стена между укрепленията с вход, затворен с подвижна вертикална решетка, водеше към централния вътрешен двор, където бяха събрани около двеста мъже: войниците — в една група, цивилните граждани — в друга. Обходих с поглед редиците, търсейки Даниел, но не го видях.

— Господин комендант, търся съпруга си, Даниел Карпентър, цивилен гражданин — казах. — Не го виждам, и се страхувам, че може да не го забележа в тълпата.

— Даниел Карпентър ли? — попита той. Обърна се и рязко даде някаква заповед на мъжа, който охраняваше цивилните граждани.

— Даниел Карпентър! — кресна мъжът.

В средата на една от редиците един мъж излезе напред.

— Кой пита за него? — каза Даниел, моят съпруг.

Затворих очи за миг, тъй като светът сякаш се раздвижи около мен.

— Аз съм Даниел Карпентър — повтори Даниел без най-леко потрепване в гласа, като пристъпи напред досами свободата, посрещайки новата опасност, която може би го заплашваше, каквато и да бе тя, без миг колебание.

Командирът му направи знак да излезе напред и да отстъпи встрани, за да мога да го видя. Даниел ме видя за първи път и аз видях как пребледня силно. Изглеждаше по-възрастен, малко уморен, беше по-слаб, но това беше просто зимна бледност и зимна слабост. Беше си същият. Беше обичният ми Даниел с тъмната чуплива коса и тъмните очи и създадената за целувки уста и онази особена усмивка, която беше само за мен: с нея той озаряваше само мен, тя беше едновременно страстна, упорита и развеселена.

— Даниел — прошепнах. — Моят Даниел!

— О, Хана — каза той тихо. — Ти.

Зад нас цивилните граждани се подписваха и потегляха към свободата. Не чувах даваните на висок глас заповеди, нито тропота на краката им. Всичко, което виждах, всичко, за което си давах сметка, беше Даниел.

— Избягах — казах. — Съжалявам. Страхувах се и не знаех какво да правя. Лорд Робърт ми даде писмо за безопасно пътуване до Англия и аз се върнах при кралица Мери. Писах ти веднага. Нямаше да замина без теб, ако бях имала време да помисля.