Читать «Шутът на кралицата» онлайн - страница 350

Тя повдигна леко глава, клепачите й изпърхаха и се отвориха. Погледна ме с прямия си честен поглед още веднъж, а после затвори очи и остана да лежи неподвижно.

Не останах да видя как слугите се втурват към Хатфийлд. Опаковах торбата си, хванах Дани за ръка и се качих на една лодка надолу по реката до Грейвзенд. Носех писмото на негова светлост, което трябваше да покажа на капитана на кораба, и той ми обеща койка веднага щом потеглят. Изчакахме ден-два, а после Дани и аз се качихме на малкия кораб и отплавахме за Кале.

Дани беше възхитен от кораба, от движещата се палуба под краката си, от плискането и разбиването на вълните, скърцането на платната и крясъка на чайките.

— Море! — възклицаваше той отново и отново. Хвана лицето ми в двете си ръчички и се вгледа в мен с огромните си тъмни очи, копнеещ да ми покаже огромното си възхищение. — Море. Мамо! Море!

— Какво каза? — възкликнах, удивена. Никога преди не беше изричал името ми, очаквах, че ще ме нарече „Хана“. Не бях помисляла — предполагам, че трябваше да ми хрумне — но никога не бях помисляла, че ще ме нарече „мамо“.

— Море — повтори той послушно, и се заизвива, за да го пусна на земята.

Кале беше различен сега, с пробива в градските стени, изпоцапани с черен катран от обсадата, камъните — потъмнели от дима на пожара. Лицето на капитана беше мрачно, когато влязохме в пристанището и видяхме английските кораби, опожарени там, където бяха завързани на котва — до пристанищната стена, подобно на безброй еретици на кладата. Той пусна котва с военна прецизност и спусна подвижния мост с предизвикателна твърдост. Взех Дани на ръце, слязох по подвижния мост и влязох в града.

Струваше ми се, че сънувам, докато вървях към руините на стария си дом. Виждах улици и къщи, които познавах; но от някои от тях липсваха стените или покривите, а къщите със сламени покриви бяха платили ужасна дан: бяха почти разрушени.

Не исках да слизам до улицата, където някога живеехме аз и съпругът ми, страхувах се от онова, което можех да намеря. Ако къщата ни още стоеше, а майка му и сестрите му бяха още там, не знаех как да се помиря с тях. Ако срещнех майка му и тя още ми се гневеше и поискаше да ми отнеме Дани, не знаех какво щях да кажа или направя. Но ако тя беше мъртва, а къщата на Даниел — разрушена, щеше да бъде още по-лошо.

Вместо това се качих заедно с капитана и въоръжения страж до крепостта под бялото знаме на примирието. Очакваха ни: командирът се показа доста любезен и заговори с капитана на бърз френски. Капитанът спря, разбирайки може би една дума от три, а после се наведе напред и каза много високо и бавно:

— Дойдох за английските мъже, каквото беше споразумението, според условията, и ги очаквам незабавно.

Когато не получи отговор, повтори думите си, малко по-рязко.

— Капитане, бихте ли желали да говоря от ваше име, аз мога да говоря френски? — предложих.

Той се обърна към мен с облекчение: