Читать «Другата кралица» онлайн - страница 252

Но той е нейният братовчед, когото тя обича от детството си. Всички го познаваме и обичаме. Всички знаем по някоя история за буйния му нрав или острия му ум, за нелепата му гордост и за прекрасния му вкус. Всички сме се наслаждавали на щедрото му гостоприемство, всички сме се възхищавали на големите му земи, на верността на слугите му, на предаността, която проявяваше към съпругите си: за мен беше гордост да наричам този човек свой приятел. Всички сме загрижени за децата му, които утре ще бъдат сираци — още едно сломено поколение от рода Хауърд. Всички искаме този човек да живее. И въпреки това утре аз ще застана пред ешафода му и ще бъда свидетел на екзекуцията му, а след това ще сляза надолу по реката и ще кажа на неговата братовчедка кралицата, че е мъртъв.

Мисля си за всичко това, докато вървя по студената пътека около Бялата кула на Тауър, а после спирам, когато насреща ми се задават две жени. На потрепващата светлина на фенера виждам кралицата, която върви с една почетна дама зад нея, а зад тях двете — един кралски телохранител: фенерът му дими на студения въздух, който идва откъм реката.

— Значи и вие сте тук? — тихо ми казва тя.

Свалям шапката от главата си и коленича на мокрия калдъръм.

— И вас ли ви мъчи безсъние, старче? — казва тя с едва загатната усмивка.

— Безсъние и тъга — казвам.

— Мен също — казва тя с въздишка. — Но ако го помилвам, подписвам собствената си смъртна присъда.

Изправям се.

— Придружете ме — казва тя и ме хваща под ръка. Вървим заедно, бавно, бялата каменна зидария на Тауър до нас проблясва на лунната светлина. Заедно се качваме по стъпалата до откритата морава пред Тауър, където ешафодът е бил току-що издигнат и от него се носи мирис на прясно дърво, като сцена, която очаква актьорите, която излъчва очакване.

— Моля се на Бога всичко да спре дотук — казва тя, като гледа към ешафода, на който собствената й майка положи главата си. — Шрусбъри, ако успеете да й попречите да заговорничи, това може да бъде последният човек, който умира заради нея.

Не мога да обещая. Другата кралица до гроб ще настоява да получи свободата си, ще изтъква светостта на особата си. Вече знам това, сега, когато я познавам: тя е жена, която обичам и изучавам от години.

— Никога не бихте я екзекутирали, нали? — казвам с много тих глас.

Бялото лице, което Елизабет обръща към мен, напомня със студената си сурова красота лицето на горгона, на страховит ангел. Фенерът зад нея й придава златист ореол като на светица, но потрепващият дим дъхти на сяра. Видът й — една триумфираща кралица, обградена с огнен обръч, странна и мълчалива — ме изпълва с безмълвен ужас, сякаш тя е някаква поличба, пламтяща комета, която вещае смърт.