Читать «Другата кралица» онлайн - страница 250

— Разбирам — казвам аз. — Ще се погрижа за себе си и за семейството си, и вече никога няма да разчитам на графа за помощ.

Той долавя нотката на сбогуване в тези думи, повдига глава и ме поглежда:

— Грешиш, ако ме обвиняваш — казва той с тихо достойнство.

„Глупак“, помислям си, ала не го изричам. Докато подписвам, си обещавам, че това ще е последният път, когато ще го нарека „глупак“ в мислите си. От този ден нататък, независимо дали е разумен или е глупак, той не може да ми коства земите ми. Може да бъде глупак или не, както му е угодно, никога вече няма да ми навреди. Моите земи са отново в ръцете ми и аз ще ги опазя. Той може да прави със своите собствени земи, каквото пожелае. Ако реши, може да изгуби от любов към нея всичките си земи, но не може да пипне моите.

Но той е прав, ако долавя в гласа ми, че това е краят. Той беше мой съпруг. Дадох му сърцето си, както подобава на една добра съпруга, и му поверих наследството на децата си, и цялото си състояние, както трябва да стори една добра съпруга. Сега отново си върнах благополучно сърцето и богатството си. Това е сбогуване.

1 юни 1572, Лондон: Джордж

Кралицата най-сетне стигна в лудостта си до постъпка, която никой от нас не си е представял, че е способна да извърши. Тя издаде смъртна присъда за братовчед си, и тази присъда ще бъде изпълнена утре. Следобед тя ме вика да се явя в двореца Уестминстър и аз чакам сред останалите мъже и жени в приемната й. Никога не съм виждал такова мрачно настроение да цари в двора. Онези, които са имали тайни отношения с другата кралица, са уплашени, и то с основание. Но дори онези, чиято съвест е чиста, са неспокойни. Превърнали сме се в един мнителен двор, превърнали сме се в двор, в който господства съмнението. Сенките, от които Сесил се опасяваше, сега затъмняват самото сърце на Англия.

Кралица Елизабет присвива подканващо пръст към мен, надига се от трона си и ме повежда към един прозорец с изглед към реката, където можем да останем насаме.

— Няма съмнение във вината й — казва внезапно тя.

— В нейната вина?

— В неговата, искам да кажа, в неговата. В неговата вина.

Поклащам глава:

— Но той само е изпратил парите и е знаел за плановете — нищо повече. Той наистина ви обеща подчинение и не вдигна оръжие срещу вас. Той се подчини.

— А след това отново се включи в заговор — казва тя.

Покланям се. Поглеждам я с крайчеца на окото си. Под бялата пудра кожата й е набраздена от бръчки и уморена. Съхранява осанката на несломима кралица, но поне този път всеки може да забележи какво усилие й струва това.

— Бихте ли могли да го помилвате? — питам аз. Рисковано е да повдигам този въпрос, но не мога да го оставя да се изправи на смърт, без да кажа поне една дума.

— Не — казва тя. — Ще бъде все едно да сложа нож в ръката на всеки платен убиец в страната. И какво ще го спре да заговорничи отново? Вече не можем да му имаме доверие. А колкото до нея, Господ е свидетел, че тя ще плете заговори до самия миг на смъртта си.