Читать «Зимният фестивал» онлайн - страница 25

* * *

Ройс стоеше на ръба на гората, опитвайки се да реши между пътя и по-директния маршрут през дърветата. Отново започна да вали сняг, вятърът запращаше косо снежинките. Бялата завеса приглушаваше цветовете, превръщайки света в мъглива сивота. Крадецът раздвижи ръце. Пръстите му отново бяха станали безчувствени. Покрай бързането да намери Гуен, за пореден път бе забравил да си вземе ръкавици. Придърпа качулката и омота шала. Северозападният вятър грубо дърпаше наметалото му, плющейки с него като бич. Затъкна го няколко пъти в колана си, но накрая се отказа — вятърът бе настоятелен.

Уиндското абатство се намираше на ден път, ако ставаше дума за лятото; и ден и половина, ако се пътуваше зиме. Ройс си нямаше представа колко време ще му отнеме да стигне дотам пеш и през снега. А без съответното снаряжение, бе твърде вероятно изобщо и да не стигне. Почти всички негови принадлежности бяха останали в дисагите, включително одеялото, храната и водата. Дори нямаше как да запали огън. Благоразумният избор би бил пътят. Вървенето щеше да е по-лесно, съществуваше и вероятността да срещне други пътници. Но пак си оставаше по-дългият маршрут. Затова се спря на прекия път през гората. Надяваше се, че Гуен е удържала на обещанието си и е отишла в манастира, ала имаше само един начин това да се провери. Нуждата му да я види бе станала отчайваща.

С падането на нощта звездите засияха ярко над блесналата белота. Борейки се със скритите под снега дънери и камънаци, Ройс спря при вида на пресни стъпки. Заслуша се, но чу само воя на вятъра сред заснежените дървета.

Ловко подскочи на отчасти паднало дърво и отърча нагоре по него, издигайки се на няколко фута над земята. Огледа следите. Бяха не по-дълбоки от неговите, твърде плитки за някой с броня, макар и най-леката.

Кой ли е тръгнал пеш из гората сега?

Стъпките отиваха в неговата посока, а и Ройс искаше да държи притежателя им пред себе си, затова пое напред. Следването на вече прокарания път беше по-лесно и крадецът бе благодарен за това облекчение.

Когато достигна върха на един хълм, стъпките свиваха надясно, очевидно поемайки обратно.

— Съжалявам, че тръгваш — промърмори Ройс. Дъхът му оформи облаче.

Слизайки по склона си припомни мястото от пътуването, което преди три години бяха предприели заедно с Ейдриън и принц Олрик. Тогава, както и сега, откриването на път бе затруднено, трябваше да се бори, за да продължи надолу. Снегът правеше от това истинско предизвикателство, а когато стигна долу, там го чакаха дълбоки преспи. Не бе изминал и сто фута, когато отново попадна на следите. Пак ги последва, приветствайки улеснението.

Прекосил долината, спря на ръба на другия склон. Стъпките свиваха надясно. Този път Ройс спря. Леко вляво можеше да види лесен маршрут. Л-образната клисура, разчистена и загладена от водите, бе примамлива. Канеше се да поеме по този път, но забеляза в кората на изправения пред него смърч издълбана стрелка, сочеща надясно. Стъпките, които бе следвал, бяха обсипани с парченца дърво.