Читать «Зимният фестивал» онлайн - страница 23

— Това пък откъде се взе? — запита Амилия, шокирана.

Императрицата не отговори.

— Откъде е?

Модина погледна към огледалото.

— Красиво е, нали? Жалко, че донесоха толкова хубаво. Подозирам, че са искали да ми доставят удоволствие.

Амилия се доближи до огледалото и прокара пръсти по полирания ръб.

— Откога е тук?

— Донесоха го тази сутрин.

— Изненадана съм, че е оцеляло досега — Амилия се обърна към императрицата.

— Не бързам, Амилия. Остават ми няколко седмици.

— Значи си решила да чакаш до сватбата си?

— Да. Първо смятах, че няма да има значение, но после осъзнах, че това ще се отрази зле на теб. Ако изчакам, ще изглежда, че вината е на Етелред. Всички ще решат, че не съм могла да понеса мисълта той да ме докосне.

— Това ли е причината?

— Не, не изпитвам нищо към него или към каквото и да било. Но ти ще бъдеш добре — Модина се обърна, за да погледне към приятелката си. — Вече дори не мога да плача. Не плаках, когато заловиха Ариста — дори едничка сълза не пророних. Гледах всичко през прозореца. Видях Салдур и серетите да влизат, знаех какво означава това. Те излязоха, но тя не го стори. Сега е в онова ужасно мрачно място, където преди бях аз. Когато тя беше тук, имах някаква цел. Сега не е останало нищо. Време е призракът да изчезне. Регентите вече не се нуждаят от мен за изграждането на империята. На теб ти дадох по-добър живот, дори Салдур няма да те нарани сега. Опитах се да помогна и на Ариста, но се провалих. Време ми е да си ида.

Амилия коленичи до Модина, нежно махна косата от лицето ѝ, целувайки я по бузата.

— Не говори така. Била си щастлива някога. Отново може да бъдеш.

Модина поклати глава.

— Момиче на име Тракия беше щастливо. Тя живееше с обичното си семейство в едно малко селце край река. Заобиколена от приятели, играеше на полето и сред гората. Това момиче вярваше в утрешния ден. Очакваше даровете, които Марибор щеше да ѝ поднесе. Вместо тях, той ѝ изпрати мрак и ужас.

— Модина, винаги има място за надежда. Моля те, трябва да повярваш.

— Имаше един ден — когато с теб бяхме при чиновника да поръчаме плат — в който видях мъж от миналото си. Той беше надежда. Той веднъж спаси Тракия. За момент, за един много кратък момент, си помислих, че е дошъл да ме спаси и сега, ала не беше. Когато той се отдалечи, знаех, че е само спомен от времето, когато съм била жива.

Ръцете на Амилия подириха тези на Модина и когато ги намериха, ги обгърнаха, както някой би поел умираща птица. Амилия се затрудняваше да диша. Долната ѝ устна започна да трепери, тя погледна назад към огледалото.

— Права си. Наистина е срамота, че са ти донесли толкова красиво.

Тя прегърна Модина и започна да плаче.

Глава 5

Стъпки в снега

На няколко мили от Медфорд Ройс видя дима и се приготви за най-лошото. Преди прекосяването на Галевир предвещаваше отрупаните улици на столицата, ала днес, докато бързешком минаваше моста, го чакаха единствено овъглените стълбове и сажделивите камъни. Познатият му град бе изчезнал.