Читать «Зимният фестивал» онлайн - страница 24

Ройс не можеше да нарече никое място свой дом. За него тази дума означаваше някакво митично място, подобно на рай или земи на феи, но улица Капризна бе най-близкото подобно нещо. Пресен сняг покриваше града, като хвърлен от природата чаршаф върху трупа. Нямаше непострадала сграда, а за много постройки можеше да се говори единствено в минало време, сведени до купчина пепел. Портите на замъка бяха разбити, част от стените срутени. Дори дърветата на Площада на благородниците ги нямаше.

От публичния дом в Долния квартал бяха останали само няколко обгорели греди. От другата страна на улицата пък се поклащаше само овъглената табела, върху която с взиране можеше да се различи намек за роза.

Слезе от коня и се приближи към останките от публичния дом. На мястото на някогашния кабинет на Гуен зърна бледи пръсти да се подават изпод срутена стена. Краката му се подкосиха и едва го понесоха към руините. Димът стисна гърлото му и Ройс закри лице с шала. Достигайки стената се приведе, опитвайки се да я отмести. Парчето под пръстите му се отчупи, но бе достатъчно да се види какво има отдолу.

Празна кремава ръкавица.

Ройс отстъпи назад. Присядайки на обгорелия праг, установи, че трепери. Не беше свикнал да се страхува. През годините бе престанал да се притеснява дали ще оживее или не, заключавайки, че бързата смърт му спестява мъките на живота в свят тъй жесток, че е осъдил сирак на съществуване. Винаги бе готов за смъртта, играейки на комар с нея, залагайки срещу ѝ. Задоволяваше се с мисълта, че рисковете бяха оправдани — нямаше нищо ценно за изгубване, нищо, за което да се страхува.

Гуен бе променила всичко.

Той беше идиот. Не трябваше да я оставя сама.

Защо чаках?

Можеха да бъдат в безопасност в Авемпарта, където само той можеше да влиза. Новата империя щеше да си удря главите в стената и никога да не докосне него или семейството му.

Недалеч на улицата шумно ято гарвани се издигна във въздуха. Ройс се изправи и наостри уши, дочувайки гласове, донесени от вятъра. Забелязвайки кобилата си да крачи по улицата, изруга, задето не я бе вързал. Улавяйки юздите, забеляза патрул имперски войници да преминават покрай руините на дома на Мейсън Грамън.

— Стой! — изкрещя водачът им.

Ройс се метна на кобилата си и я пришпори. Тъкмо тогава изсвистя стрела и конят му се строполи. Ездачът успя да скочи навреме. Превъртя се в снега и се изправи на крака, измъкнал Алвърстоун — кинжала си. Шестима войници се приближаваха към него. Само един от тях носеше арбалет и в момента бе зает да зарежда нов болт.

Ройс се обърна и побягна.

Вмъкна се в уличка, изпълнена с отломки, виеща се край „Розата и бодилът“. Прекосявайки канала недалеч от конюшнята на странноприемницата, с изненада установи наличието на дъсчения мост. Зад него се носеха викове, ала бяха далечни, приглушени от снега. Старата конюшня все още стоеше. С подскок той се хвана за перваза на прозореца от втория етаж. Дори и да го проследяха, войниците щяха да бъдат объркани от изчезването му. Това бе цялата преднина, от която Ройс се нуждаеше. Изтегли се до покрива, прекоси го, сетне слезе от другата страна. Отдели миг да прикрие следите си, след което пое на запад.