Читать «Зимният фестивал» онлайн - страница 26

— Значи искаш да продължа да те следвам — прошепна си Ройс. — Това е само малко по-притеснително от факта, че изобщо знаеш за следването ми.

Огледа се. Никого не видя. Единственото движение бе нежното полягане на снежинките. Покоят бе едновременно зловещ и мирен, сякаш гората го чакаше да реши.

Краката му бяха омекнали, крайниците вдървени. Никога не бе харесвал поканите, но предположи, че следването на стъпките още веднъж щеше да го отведе по по-лесния път. Няколкостотин фута по-късно по протежението им забеляза чифт топли ръкавици да висят от клона на едно дърво. Ройс ги нахлузи и установи, че са още топли.

— Добре, това вече е зловещо — рече на глас Ройс. Повишавайки тон, додаде: — Бих желал и мех с вода, гореща пържола с лук, малко пресен хляб и масло.

Навсякъде около него царуваше спокойствието на снега сред мрачните дървета. Ройс сви рамене и продължи напред. Следите свиваха наляво, но по това време от стръмното нанагорнище бе останал само лек наклон. Крадецът очакваше вечеря да го чака на върха на хълма, ала там нямаше нищо. В далечината имаше светлина, стъпките водеха право към нея.

Ройс прехвърли през ума си вероятностите, но не стигна до някакво конкретно заключение. Нямаше начин имперски войници да го превеждат през гората, а се намираше твърде далеч от Уиндърмиър, за да са монаси. Десетки легенди нашепваха за феи и призраци, обитаващи горите на западен Меленгар, ала никоя не споменаваше за обитатели, оставящи дири и топли ръкавици с един пръст.

Както и да прехвърляше вариантите, не можеше да отбележи предстоящ капан. И все пак стисна дръжката на Алвърстоун, отправяйки се напред. С намаляването на разстоянието видя, че светлината идва от къщурка, построена високо в короната на едър дъб. Под къщицата имаше гъста вечнозелена ограда, зад която тъмен кон пристъпваше из снега.

— Ехо? — викна Ройс.

— Качвай се — долетя глас. — Ако не си прекалено уморен.

— Кой си ти?

— Приятел. Стар приятел — или по-скоро, ти си мой такъв.

— Как ти е името… приятелю? — Ройс се взря във входа на къщата.

— Рин.

— Може да ти се стори странно, но аз имам малко приятели, а сред тях няма никой на име Рин.

— Не съм ти казвал името си преди. Сега ще се качиш ли да хапнеш нещо или просто ще откраднеш коня ми? Аз лично те съветвам да сториш първото.

Ройс погледна към животното, сетне грабна висящото въже с възли и се покатери. Достигайки пода на къщата, надникна вътре. Мястото бе по-голямо от очакваното, беше топло и миришеше на варено месо. Навсякъде имаше клони, всеки от които изстърган гладко като парапет. По клоните висяха котлета и шалове, а няколко слоя одеяла и черги покриваха дървения под.

Разположена в стол от клони, стройна фигура пушеше лула.

— Заповядай, мистър Ройс — усмихнато рече Рин.

Носеше грубовато съшити дрехи, направени от сурови кожи. На главата си имаше шапка, която приличаше повече на чувал. Тя бе скрила ушите му, но очите и специфичните скули издаваха елфическия му произход.