Читать «Тайната история» онлайн - страница 63

Бяха все дребни неща. Спомням си, че веднъж се събудих в шест сутринта, когато останалите все още не бяха станали, слязох долу и видях, че подът на кухнята току-що бе измит, все още мокър, но безупречно чист с изключение на отпечатъка от крака на някой босоног Петкан между бойлера и верандата. Понякога се будех през нощта в къщата, бях сънен, но имах смътното усещане, че нещо се случва: приглушени гласове, движение, хрътката тихо скимтеше и драскаше с лапа по вратата на спалнята ми… Веднъж чух и сподавената размяна на реплики между близнаците за някакви чаршафи.

— Глупчо — шепнеше Камила, погледнах и видях разкъсан, развяващ се плат, покрит с кал. — Взел си другите. Така не можем да ги върнем.

— Ще ги подменим с други.

— Но те ще разберат. Тези от фирмата имат печат, ще трябва да кажем, че сме ги изгубили.

Бях озадачен и въпреки че тези реплики не се задържаха дълго в съзнанието ми, попитах близнаците, но тяхното обяснение не бе никак задоволително. Друга чудатост бе откритието, направено през един следобед. Тогава намерих огромна медна тенджера, която вреше на големия котлон на печката. От нея се разнасяше странна миризма. Вдигнах капака и в лицето ме блъсна облак люта и горчива пара. Тенджерата бе пълна с омекнали и с издължена форма листа, които вряха в около четири литра мътна вода. Запитах се какво ли, за Бога, е това, бях изумен и заинтригуван. Попитах Франсис, а той рязко ми отвърна:

— Ще вземам вана.

В ретроспекция е лесно да си обясня нещата, но тогава не обръщах внимание на нищо, освен на своето щастие. Не знам какво повече да кажа, освен че в онези дни самият живот изглеждаше вълшебен: паяжина от символи, съвпадения, предчувствия, поличби. Някак си всичко пасваше, а коварно благосклонното Провидение се разкриваше постепенно, чувствах, че треперя и съм на ръба на някакво баснословно откритие, сякаш някоя сутрин всичко щеше да се обедини в едно — бъдещето ми, миналото, целият ми живот — а аз щях да седя в леглото, поразен като от гръм от ясно небе, и щях да повтарям „О! О! О!“

Онази есен имахме толкова много щастливи дни в провинцията, че от разстоянието на годините те се сливат в приятно, но неясно петно. Около Деня на Вси светии последните, упорити диви цветя се предадоха, вятърът стана пронизващ и силен, носеше цели завеси от жълти листа към сивата и набръчкана повърхност на езерото. През онези мразовити следобеди, когато небето бе оловно и облаците се надбягваха по него, стояхме в библиотеката и кладяхме огромни огньове, за да се стоплим. Оголените клони на върбите потракваха по витражите като пръсти на скелет. Близнаците играеха карти в единия край на масата, а в другия работеше Хенри, Франсис се свиваше под прозореца с поднос малки сандвичи в скута си и четеше в оригинал „Мемоарите“ на херцог дьо Сен-Симон. По някаква причина бе решил твърдо да довърши книгата. Беше учил в няколко училища в Европа и говореше френски превъзходно, но изричаше думите със същия мързелив и снобски акцент, с който говореше и английски. Понякога го молех да ми помогне с уроците ми по френски — кратки и досадни истории за Мари и Жан-Клод, които отиват до tabac65, които той четеше на глас, провлечено, замечтано и едва сдържайки смеха си („Marie a apportè des légumes à son frère“66) и всички изпадахме в истеричен кикот. Бъни лежеше по корем на килимчето пред камината и пишеше домашните си, от време на време отмъкваше някой от сандвичите на Франсис и задаваше някой измъчен въпрос. Гръцкият го затрудняваше, но всъщност го бе изучавал много по-дълго от всеки един от нас. Бе започнал на дванадесет години и непрекъснато се хвалеше с този факт. Той многозначително даваше да се разбере, че това е било не просто детска прищявка от негова страна, но и изблик на гения му à la Алекзандър Поуп. От Хенри узнах обаче, че истината била съвсем различна, Бъни страдал от много тежка дислексия и старогръцкият бил един от задължителните курсове на лечението. В неговото училище съществувала теорията, че е полезно страдащи от дислексия ученици да учат гръцки, иврит или руски, езици, които не използваха латиницата. Във всеки случай дарбата му на лингвист бе далеч по-малка, отколкото искаше другите да си мислят — той бе неспособен да пребори дори и най-лесните упражнения без непрекъснато да пита, да се оплаква и да се тъпче. Към края на семестъра имаше пристъпи на астма, носеше се из къщата хриптейки, облечен с пижама и халат, косата му бе щръкнала, а той се задъхваше театрално и буташе инхалатора в устата си. Хапчетата, които вземал, (информираха ме зад гърба му) го правеха раздразнителен, предизвикваха безсъние и го караха да пълнее. Първоначално приех това обяснение за киселото настроение на Бъни в края на семестъра, но впоследствие щях да разбера, че това се дължи на съвсем други причини.