Читать «Тайната история» онлайн - страница 56

— С какво се занимаваш, старогръцки ли?

Хенри постави чашката обратно в чинийката.

— Превеждам „Изгубения рай“.

— На какъв език?

— На латински — сериозно отвърна той.

— Хм. А защо?

— Интересно ми е да видя доколко ще се справя. Според мен Милтън е най-великият английски поет, по-велик и от Шекспир, но смятам, че в известен смисъл изборът му да пише на английски език е несполучлив. Разбира се, написал е немалко поеми на латински, но в ранния си период, през студентските години. Аз говоря за късните му творби. В „Изгубения рай“ той изтласква английския език до ръба на възможностите му, но аз мисля, че език без падежи не би могъл да устои на структурния ред, който авторът се опитва да наложи — остави цигарата си обратно в пепелника, а аз я гледах как тлее. — Искаш ли кафе?

— Не, благодаря.

— Надявам се, че си спал добре.

— Да, благодаря.

— Тук спя по-добре, отколкото обикновено — каза Хенри, намести очилата си и се наведе отново над речника. В начина, по който бяха отпуснати раменете му, имаше лек намек за умора и напрежение, която аз като човек, свикнал с безсънните нощи, веднага разпознах. Изведнъж осъзнах, че неговото безсмислено занимание е само начин да прекара ранните утринни часове, точно както други хора, страдащи от безсъние, биха решавали кръстословици.

— Винаги ли ставаш толкова рано? — попитах.

— Почти винаги — отвърна той, без да вдига поглед. — Тук е красиво, а утринната светлина може да направи поносими и най-вулгарните неща.

— Разбирам те — казах и наистина бе така. Рано сутринта, на зазоряване — това бяха единствените часове на деня, в които можех да понеса Плано. Тогава улиците бяха празни, светлината бе златиста и падаше меко върху изсъхналата трева, телените огради и ниските дъбове.

Хенри вдигна глава от книгите и ме изгледа почти с любопитство.

— Не си бил много щастлив на мястото, откъдето идваш, нали? — каза той.

Сепнах се от тази шерлокхолмсовска дедукция. Той се усмихна на очевидното ми неудобство.

— Не се безпокой. Много умело се прикриваш — и сведе глава над книгата, после отново вдигна поглед. — Другите наистина не разбират от такива неща.

Каза го без злоба, без съпричастност, дори без да е кой знае колко заинтригуван. Не бях съвсем сигурен какво имаше предвид, но за първи път долових нещо, което не бях разбирал преди: защо останалите държат толкова много на него. Порасналите деца (разбирам, че е оксиморон) инстинктивно поемат курс към крайностите; младият учен е много по-педантичен от своя далеч по-възрастен колега. И тъй като бях млад, приех много сериозно мнението на Хенри. Съмнявам се дали самият Милтън би ме впечатлил повече.

Предполагам, че в живота на всеки има един критичен период, когато характерът му се формира завинаги. Такъв период за мен бе първият есенен семестър, прекаран в Хампдън. Дори и сега с мен са останали толкова много неща: предпочитанията ми за дрехи, книги и дори храна, придобити тогава и, трябва да призная, до голяма степен като копиране на вкусовете на останалите от групата по старогръцки, се съхраниха в мен през годините. Дори и сега ми е много лесно да си припомня какво бе ежедневието на приятелите ми — по-късно то стана и мое. Те живееха като по часовник, независимо от обстоятелствата и колкото и да е странно, в това имаше много малко от хаоса, който винаги съм си представял като неразделна част от колежанския живот — нередовно хранене и подготовка на уроците, посещения на общата пералня в един през нощта. Имаше определени часове от деня и нощта, когато, дори и камъни да валяха от небето, човек винаги можеше да открие Хенри в денонощната читалня на библиотеката; или когато знаехме, че е безполезно да търсим Бъни, защото той е на среща с Марион в сряда, или на разходка в неделя. (Всичко това напомняше на начина, по който Римската империя бе продължила да функционира, въпреки че не бил останал никой, който да я управлява, а основанията за самото управление били забравени изцяло. Огромна част от нашето ежедневие се запази непокътната дори и през ужасните дни след смъртта на Бъни. До самия край винаги имаше вечеря в неделя у Чарлс и Камила, като изключим нощта на самото убийство, разбира се, когато на никого не му се ядеше и я отложихме за понеделник.)