Читать «Тайната история» онлайн - страница 337

Но дори и в приказките тези мили стари господа с техните омайващи предложения не винаги се оказват такива, каквито изглеждат. Приемането на тази истина не би трябвало да представлява кой знае каква трудност за мен, но по някаква причина е точно обратното. Повече от всичко ми се иска да мога да кажа, че лицето на Джулиан се е сгърчило, когато е чул какво сме направили. Ще ми се да можех да кажа, че е отпуснал глава на масата и е заплакал, заплакал за Бъни, плакал е за нас, плакал е за грешните посоки и погубения живот: че е плакал за себе си, за това, че е бил толкова сляп, че систематично е отказвал да прогледне.

В действителност, бях силно изкушен да кажа, че бе постъпил точно така, въпреки че това изобщо не отговаря на истината.

Един внимателен наблюдател на онова, което се крие зад блясъка на изградените фасади, социални и всякакви — Джордж Оруел — се срещал няколко пъти с Джулиан и не го харесал. Писал до свой приятел: „Когато видиш за първи път Джулиан Мороу, оставаш с впечатлението, че е човек с невероятно състрадание и сърдечност. Но онова, което наричате негово «азиатско спокойствие» е според мен маска, зад която се крие една огромна студенина. Той неизменно отвръща със същия образ, с който се обърнеш към него, създавайки илюзията за топлина и дълбочина, а всъщност е крехък и плитък като огледало. Актън“ — очевидно става дума за Харълд Актън, който по това време също е бил в Париж и е бил приятел и на Оруел, и на Джулиан — „не е съгласен. Но аз мисля, че той не е човекът, комуто можем да се доверим.“

Много съм размишлявал над този откъс, както и над една особено остроумна забележка, направена някога не от кого да е, а от Бъни:

— Знаеш ли — каза той, — Джулиан е като онези хора, които ще изберат любимите си бонбони от кутията и ще оставят другите.

Погледната така, забележката изглежда доста енигматична, но всъщност не мога да се сетя за по-точна метафора за характера на Джулиан. Тя е подобна на забележката, отправена ми веднъж от Жорж Лафорг, когато възхвалявах Джулиан до небесата.

— Джулиан — каза той рязко, — никога няма да бъде учен от първа величина, защото може да вижда нещата само в една определена плоскост.

Когато енергично му възразих и го попитах какво лошо има да съсредоточиш цялото си внимание само върху две неща, ако тези две неща са Изкуството и Красотата, Лафорг отговори:

— Няма нищо лошо в любовта към Красотата. Но ако Красотата не е свързана с нещо по-съдържателно, винаги е повърхностна. Не става дума за това, че твоят Джулиан избира да се съсредоточи върху определени възвишени неща, а че решава да пренебрегне други, които също имат толкова голямо значение.

Смешно. Когато преразказвах тези събития, се борех срещу склонността да обрисувам Джулиан прекалено сантиментално, да го накарам да изглежда прекален светец, което на практика би означавало да го подправя, само за да направя нашето благоговение пред него по-разбираемо. И да придам на образа му нещо повече освен собствената ми склонност да правя интересните хора добри. Знам, че преди казах, че бе съвършен, но всъщност бе далеч от това съвършенство. Можеше да бъде глупав и суетен, отчужден и често жесток, но пак го обичахме, въпреки това, заради това.