Читать «Тайната история» онлайн - страница 323

Проблемът се дължеше основно на това, че бях вземал прекалено много хапчета, антидепресантите смесвах периодично с приспивателни, защото въпреки че вторите бяха спрели да ме приспиват, все пак през деня заради тях се намирах в един непрекъснат сумрак. Да спя без хапчета бе невъзможно, бе някаква приказка, някаква далечна детска мечта. Но приспивателните ми свършваха, знаех, че вероятно мога да си намеря още от Клоук или Брам, или някой друг, ала реших да ги спра за няколко дни — добра идея на теория, но бе мъчително да изплувам от своето зловещо подводно съществуване и да навляза в тази пронизваща паника от шум и светлина. Светът дрънчеше с остра, дисхармонична яснота: навсякъде преливаше от зеленина, пот и жизнени сокове, плевелите си проправяха път между разпръснатите пукнатини на стария мраморен тротоар от набраздени бели плочи, разкривени и извити от вековни януарски студове. Тези мраморни плочи бяха сложени по заповед на един милионер, който прекарвал летата в Северен Хампдън и се бе хвърлил от един прозорец на Парк Авеню през двадесетте години. Отвъд планините небето бе облачно и тъмно като гранит. Въздухът бе натегнал от напрежение, съвсем скоро щеше да завали. Мушкатата блестяха по белосаните веранди на къщите, алени на фона на бледните капаци, пламнали и опустошителни.

Завих надолу по Уотър стрийт, която отиваше на север край къщата на Хенри. Когато я доближих, видях една тъмна сянка в градината. „Не“ помислих си.

Но беше той. Бе на колене с ведро вода и парцал. Когато се приближих видях, че миеше розовия храст, а не плочите, както си бях помислил първоначално. Беше се навел над него и лъскаше педантично листата, като някой побъркан градинар от „Алиса в страната на чудесата“.

Мислех си, че всеки миг ще спре, но не го направи, така че най-накрая отворих и влязох през задната врата.

— Хенри — казах, — какво правиш?