Читать «Тайната история» онлайн - страница 322
Дона Тарт
Лежах на леглото. Чувствах как сърцето бие вяло в гърдите ми и ме обземаше отвращение от него — жалък мускул, болен и кървав, пулсиращ срещу ребрата ми. Дъждът се стичаше по стъклата. Когато изгря слънцето, на слабата и студена светлина на зората видях, че настилката отвън е покрита със земни червеи: нежни, гадни, стотици, гърчеха се слепи и безпомощни върху потъмнелите от дъжда плочи.
В часа във вторник Джулиан спомена, че е говорил с Чарлс по телефона.
— Имаше право — измърмори той. — Не звучеше добре. Много е уморен и объркан, не мислиш ли? Предполагам, че му дават успокоителни? — усмихна се, докато ровеше из записките си. — Горкият Чарлс. Попитах го къде е Камила, исках да говоря с нея по телефона, но не можах да разбера нищо от онова, което той се опитваше да ми каже… а той каза — тук гласът му леко се промени, някой непознат би предположил, че имитира Чарлс, но това наистина си бе гласът на Джулиан, рафиниран и мъркащ, само леко повишен с един тон, сякаш дори и когато го преправяше не можеше да понесе да измени съществено собствения си напевен ромон, — каза с много тъжен глас „Тя се крие от мен.“ Разбира се, сигурно бълнуваше. Но това ми се стори толкова трогателно. Така че, за да го развеселя, му казах „Добре тогава. Трябва да затвориш очи, да броиш до десет и тя отново ще се появи.“
И Джулиан се разсмя.
— Но той ми се ядоса. Наистина беше толкова трогателно. „Не, не, няма да се появи.“ „Но ти бълнуваш“ му казах. „Не, не бълнувам. Това не е сън. Истина е.“
Лекарите не можеха да установят със сигурност какво точно му имаше на Чарлс. За една седмица опитаха два антибиотика, но инфекцията, каквато и да бе тя, не се повлия. Третият опит бе по-успешен. Бяха казали на Франсис, който отиде да го види в сряда и четвъртък, че състоянието на Чарлс се подобрявало и че ако всичко вървяло добре, щял да си бъде вкъщи за почивните дни.
След още една безсънна нощ, около десет часа в петък, отидох до дома на Франсис. Беше гореща и облачна сутрин, дърветата трептяха от жегата. Чувствах се измъчен и изтощен. Топлият въздух вибрираше от жуженето на осите и бръмченето на косачките. Из небето бързолети се гонеха и цвъртяха на пърхащи двойки.
Болеше ме глава. Искаше ми се да имах слънчеви очила. Трябваше да се срещна с Франсис едва в единадесет и половина, но стаята ми бе кочина, от седмици не бях прал, беше прекалено горещо, за да се заема с нещо по-изтощително от това да лежа в разхвърляното легло, плувнал в пот и да се опитвам да не обръщам внимание на басите от уредбата на съседа ми, която думкаше през стената. Джъд и Франк издигаха някаква огромна, разнебитена модернистична конструкция на ливадата пред столовата, та чуковете и дрелките бяха започнали от рано тази сутрин. Не знаех какво беше — от различни места бях чул, че били декори, скулптура, паметник на „Грейтфул дед“ подобие на Стоунхендж, но когато за първи път погледнах през прозореца, замаян от фиоринала и видях изправените му подпорни стълбове, издигащи се на ливадата, ме заля черен и неоправдан ужас:
