Читать «Тайната история» онлайн - страница 30

Изчаках, докато си тръгне, и се запътих към кутията си. Вътре открих кремав плик от плътна, твърда и много официална хартия, но написаното с молив бе разкривено и детско, като на ученик в пети клас. Бележката вътре също бе написана с молив, почеркът — ситен, неравен и труден за четене:

„Ричард, друже,

Какво ще Кажеш да Обядваме в неделя, около един? Знам едно Страхотно малко местенце. Коктейли и всичко останало. Аз черпя. Моля ела.

Твой Бъни

p.s. носи Вратовръзка. Сигурен съм, че така и така ще носиш, но ще измъкнат някоя отвратна от гардероба и ще те накарът (не съм сигурен в правописа) да я Сложиш, ако Нямаш.“

Разгледах бележката внимателно, прибрах я в джоба си и тъкмо излизах, когато едва не се сблъсках с доктор Роланд, който влизаше в същия момент. В първия миг сякаш не ме разпозна и точно когато си мислех, че ще се измъкна, проскърцващият механизъм в главата му се задвижи, свали шкафа с проблясъците на разпознаването и с мъка го придърпа от прашната авансцена.

— Здравейте, доктор Роланд — поздравих, загубил всякаква надежда.

— Как е тя, момче?

Имаше предвид измисления ми автомобил. Кристин32. Мечтата на колела33.

— Добре — отвърнах.

— Закара ли я в „Ридиймд Рипеър“?

— Да.

— Проблем с колектора.

— Да — казах и осъзнах, че преди това му бях казал, че е трансмисията. Но доктор Роланд се бе впуснал в подробна лекция на тема поддръжката и функционирането на уплътнението на колектора.

— А това — заключи той, — е един от основните проблеми с чуждестранните автомобили. По този начин се губи много масло. Тубите с масло ще ти помогнат, но те пък не растат по дърветата.

И важно ме погледна.

— Кой ти продаде уплътнението?

— Не помня — отговорих, олюлявайки се в транса на отегчението, но отстъпвайки незабележимо към вратата.

— Не беше ли Бъд?

— Май да.

— Или Бил. Бил Хънди е добър.

— Мисля, че беше Бъд.

— Какво мислиш за тази крадлива сврака?

Не бях сигурен дали има предвид Бъд или истинска сврака, а може би потъвахме в дебрите на старческата деменция. Понякога на човек му бе трудно да повярва, че доктор Роланд бе постоянен преподавател в катедрата по социални науки на този знаменит колеж. Повече приличаше на приказливо, ексцентрично старче, което седи до теб в автобуса и се опитва да ти покаже старите изрезки хартия, които пази в портфейла си.

Преразглеждаше част от информацията, която бе споделил с мен на тема уплътнение на колектора, а аз изчаквах удобен момент, за да се сетя изведнъж, че закъснявам за среща, когато в пощата влезе с мъка, усмихнат и опрян на бастуна си, приятелят на доктор Роланд, доктор Бленд. Доктор Бленд бе приблизително деветдесетгодишен и през последните петдесет години водеше курс за неизменяемите субпространства, известен със своята монотонност и практически пълна неразбираемост. Друга негова характеристика бе изпитът накрая, който откакто се помнеше, се състоеше неизменно от един и същи въпрос, чийто отговор се заключаваше в простото „да“ или „не“. Въпросът бе дълъг три страници, но отговорът винаги бе „да“. Това бе всичко, което човек трябваше да знае, за да изкара по „Неизменяемите субпространства“.